Документален филм/наблюдение на режисьора Елица Петкова за село Пирин.
През 2016-та година дебютният филм на Елица Петкова привлече вниманието на фестивали и зрители с автентичността и особеността на едно малко село в Пирин, което като че ли живее в собствен свят. „Жалейка“ е игрален филм, който проследява траурните традиции на едно семейство. Филмът спечели редица награди, сред които и голямата награда на София филм фест. Тази година на фестивала беше и премиерата за България на документалния филм „Кмет, овчар, вдовица, змей“, който се фокусира върху четирима от жителите на село Пирин (някои, от които вече са познати от предишния филм за селото).
Филмът е заснет отново на много високо ниво от гледна точка на операторско майсторство (дело на Констанце Шмит). Кадрите са приказни, а цветовете нежни и деликатни. Зрителят спокойно може да си представи как змеят идва от гората и легендите, които бабите от селото разказват, оживяват. През по-голямата част от филма наблюдаваме героите от позицията на дебнещи и любопитни съседски очи, които очакват нещо интересно да се случи в чуждия двор…но нищо не се случва. Просто наблюдаваме бита на едни хора, които живеят ден за ден, и за които времето като че ли е спряло. Нищослучването е предадено успешно (дано това е била и идеята на филма). Диалозите между героите са кратки и основно се въртят около бита- какво ще се яде, вкусно ли е, високо ли е кръвното…определено филмът не е динамичен, но такъв е и животът в селото. Една от основните теми, които се усещат във филма е темата за обезлюдяването. Малкото останали хора в селото са на възраст, в която много добре знаят, че след тях вече няма да има никой, а последните по-млади, останали да живеят там, са ергени на средна възраст, за които перспективата да създадат семейство е почти невидима. Като редица други села в България, и това очаква своята съдба на потънало в мъгла и разрушени къщи бившо поле на битката с живота. Село Пирин е особено място, в което заедно виреят вярата (всички в селото са православни християни) и езическите ритуали, и предания. Историята за змея е една от малкото запазени „живи“ истории на селото, но нека не забравяме, че в близкото ни минало има един период от близо 50 години, който е успял успешно да заличи почти всички магични и допреди това вечни митове и легенди по нашите земи.
Да се върнем на филма. Предполагам, че ще има голям успех на западните фестивали за кино, защото е нещо далечно, непознато и приказно за техните култури. Доколко, обаче, би имал успех у нас, е съмнително. Голяма част от българите все още си имат села, на които ходят от време на време, и знаят, че тази приказност, която се „гони“ не идва от някаква чувствителност на хората или от нещо магично, а от бедност и нищета.
Филмът е заснет в различни сезони на годината, които не са последователно монтирани, и това някак обърква разказа. Може да се зачудиш какво и защо се случва. Да мислиш за това, което се е случило, докато времето се е прехвърлило напред, без ти да участваш в него.
Във филма основно наблюдаваме хранене. Хранене в гората, хранене до печката, хранене на маса, хранене по време на празник и раздаване на курбан. Вярно, хората обикновено се обединяваме около масата, но доколко това е интересно за един кино разказ е спорно. Както в „Жалейка“, така и тук виждаме реалността на селото такава, каквато е. Няма филтри ( присъствието на току-що заклани, одрани и разфасовани животни е показателно за това).
Документалното кино винаги може да те изненада. Понякога с динамичност, присъща на игралното, а понякога със статичност, присъща на фотографията. „Кмет, овчар, вдовица, змей“ е по-скоро от втория тип. Не опознаваме в дълбочина героите с техните болки, мечти, минало, чувствителност, мисли и т.н. Не разбираме почти нищо за тях, но за сметка на това, виждаме и опознаваме бита им и мястото, на което живеят. Разрушаващо се място, за което скоро единствените спомени ще са от филми като този. Може би, когато всички хора си отидат от там, змеят най-после отново ще се покаже и ще освети околността.
„Кмет, овчар, вдовица, змей“ може да се гледа до 30.04.2022г. онлайн в сайта на СФФ: https://online.siff.bg/film/kmet-ovchar-vdovitsa-zmei-mayor-shepherd-widow-dragon/
Предполагам след това няма да има възможност да го гледате. Практиката показва в последните години, че документалните филми могат да се видят основно на фестивалите за кино. Изпуснете ли ги…може само да слушате и четете за тях. Нещо като митовете за змея, които се разказват през годините. Има ли ги, няма ли ги…никой не знае. Надяваме се скоро тази практика да се промени, и авторите на документални филми да намерят начин да дават достъп до произведенията си постоянно и на по-масова публика (все пак имаме интернет, нали…).