Божествена пропорция, златен коефициент или златното сечение е ирационално число, което, освен в математиката, се използва и в изкуството, и науката като е символ на красотата, на хармонията и съвършенството.
Откриващата прожекция на фестивала Cinelibri за първи път представя български филм, а преди началото ѝ организаторите изненадаха с танцово представление на хореографа Коста Каракашян. Зала 1 на НДК е пълна до последната седалка с хора, дошли специално за дебютния пълнометражен филм на режисьора Теодор Ушев – „φ1.618“. Теодор Ушев е аниматор с десетки постижения в сферата си. Филмите му „Сляпата Вайша“ (номиниран за Оскар през 2017) и „Физика на тъгата“ (2019) постигат огромен успех на фестивали по целия свят, което води и до признаването на Теодор Ушев за един от най-влиятелните аниматори в света.
Филмът „φ1.618“ е създаден по романа „Пумпал“ на Владислав Тодоров и е приказка в стилистиката на дистопия. Ще се опитам в следващите редове да няма спойлери, защото все пак тепърва ще може да го гледате.
Ако един филм може да се опише с една дума, то в случая тя би била – абсурд. От самото начало до края всичко е абсурд, граничещ с гротеска. Във филма няма нищо красиво, нищо хармонично или съвършено, което е комично. Определено ми хареса тази ярка противоположност между заглавие и филмова реалност. Сцените във „φ1.618“ често предизвикват смях, и то не само защото са забавни, а и защото оставаш изненадан от странните и на моменти нелепи изразни средства и решения (лечебните свойства на маджуна могат да предизвикат истински смях, и определено вече ще гледам с други очи на тенджерата под налягане). Филмът е пълен с дребни детайли, които са поставени на правилното място, за да предизвикат зрителите да се замислят за определи теми или да се припознаят с някой от героите. Определено ми хареса и начинът, по който се съчетават анимация и игрално кино. Стои естествено, допълва разказа и спасява филма от това да изглежда бутафорен (да направиш дистопия е скъпо начинание, а когато средствата не са много, може да изглежда нелепо). Силата на Теодор Ушев е в анимацията, и тук това си личи, защото анимираните сцени правят най-силно впечатление.
Присъствието на музиката е също една от силните страни на филма. Музиката е дело на Никола Груев- Котарашки, който работи с Тео Ушев и по „Сляпата Вайша“ и „Физика на тъгата“. Музиката присъства ненатрапчиво, в правилните моменти и носи елементите на дистопията, като се вписва идеално в представите за музика от един почти унищожен свят, пълен с омраза, бедност и зло (щипката пънк, с която е подправена, прави музиката запомняща се и си мисля, че един албум със саундтрака би имал голям успех).
„φ1.618“ е приказка, която става и за деца, и за възрастни. Личи си, че екипът доста се е забавлявал докато снимат, защото всичко е направено някак като на игра, като на шега. Без претенции, без залагане за нещо велико. Режисьорът, който е известен с твърдата си политическа позиция и нескритата си омраза към комунизма, може би е изпълнил една своя мечта с този филм, в който препратката към комунизма, и неговото тотално унищожение е толкова явна, че чак отново предизвиква смях.
Героите във филма също са абсурдни. Главният герой е био-титан с името Криптон (Деян Донков), който тръгва на „мисия“ заедно с Гаргара (Мартина Апостолова)- водач към истината, излезнал от последната книга на света. По пътя си те срещат странни и причудливи създания и обекти, и попадат в ситуации, в които трябва да търгуват за живота си. φ1.618 по някакъв начин напомня за приключенията на принцеса Фантагиро, както и за грузинския филм „Кин-дза-дза!“
Във филма участват още редица известни български имена като Китодар Тодоров, Ирмена Чичикова, Герасим Георгиев- Геро, Васил Дуев, Георги Лозанов, Сашка Васева, Иво Димчев и други. Оператор е Емил Христов, известен с работата си по филмите "Страх", "Каръци", "Дзифт", "Светът е голям и спасение дебне отвскъде" и още, и още.
„φ1.618“ е филм, с който режисьорът си е направил кефа, или поне така изглежда отстрани. Дали, обаче, бих го определила като качествено кино е спорно. Някои от правилата в киното тук са тотално нарушени. Разбира се, правилата невинаги трябва да се спазват, но понякога нарушаването им може да бъде дразнещо и отблъскващо. Едно такова правило е да не казваш това, което показваш, или обратното. В този филм, обаче, постоянно се обяснява това, което вече сме видели или гледаме в момента. Другото странно решение е начинът, по който се водят диалозите между главните герои (те говорят с телепатия, тоест ние ги чуваме, но реално те не говорят). Може би, разбирам защо решението е такова, но на екрана това тежи, и не носи положителна емоция. Изборът на локации е идеален, особено ако зрителят не е българин, защото, иначе, отново буди смях и препраща директно към реалността, от която филмът се опитва да избяга. През по-голямата част от филма диалозите са преднамерени, самоцелни или банални до болка.
Приказката φ1.618 беше дългоочаквана, което обикновено създава прекалено високи очаквания. Реално филмът не е особено впечатляващ, но определено е забавен и непретенциозен. Просто не ходете да го гледате с очаквания, а се насладете на абсурдността, която може да съществува и в златното сечение, на хубава музика и силно актьорско присъствие (за мен фаворит в този филм със сигурност е Васил Дуев и образът на „лудия“, който изгражда).
Фестивалът продължава до 30.10. В програмата има над 60 заглавия, които може да видите тук: https://www.cinelibri.com