На 29-ти март беше премиерата на новия български филм „Жълт олеандър“ от режисьора Лъчезар Аврамов. Жанрът се определя като черна комедия, което е рядко срещан избор на нашата територия. Във филма участват познати лица като Китодар Тодоров, Леонид Йовчев, Мариан Вълев. Главната женска роля е поверена на Стефани Ивайло.
Ще опитаме да няма спойлери в следващите редове, защото все пак „Жълт олеандър“ тръгва в кината от 1-ви април.
А дали да го гледате? Разбира се, всичко е въпрос на личен избор. Ние, тук, гледаме всичко родно, което се появи на голям екран. Със сигурност филмът (както всичко) има своите плюсове и минуси.
Динамичен е и това е хубаво. Самият жанр предполага динамичност, и тук това е на лице. Нито за момент не се замислих за часа и колко време още остава до края, което напоследък е рядкост. Действието се движи бързо, няма празни моменти, в които героят преоткрива вътрешния си свят на цената на загубата на такъв за зрителите.
Има и някои забавни моменти. Препратката към някои от бившите ни или настоящи политици е доста адекватна и предизвиква насмешка, и в същото време и доза съжаление, че изобщо си позволяваме да избираме подобни хора. Китодар Тодоров изгражда умело образа на професор Китов- политик с успешна кариера, от когото зависи много (да не кажем всичко) в държавата. Партията, в която участва е директна препратка към ГЕРБ, като дори първоначално може да объркате логата на реалната и на измислената. Мариян Вълев отново играе роля, която му отива, но която вече се изтърква. Може би трябва малко да промени посоката, за да не остане завинаги в съзнанието на публиката като винаги лошия, дрогиран насилник, който обаче все пак има доза чувство за хумор и някаква бледа следа от морален компас. Леонид Йовчев влиза в образа на налудничав влюбен мъж и със сигурност му отива. Стефани Ивайло пък е тази жена, която предизвиква целия свят на героите да се срути. Има опит за задълбоченост на персонажите.
Историята във филма върви хронологично с кратки препратки към миналото, които хвърлят повече светлина върху причините на действието в момента. Диалозите са естествени, историите актуални (и може би такива ще останат за дълго време), и като цяло сценарият е това, което издига този филм на по-високо ниво. Сценарист е Димитър Стоянович, който познаваме като сценарист и на „Снимка с Юки“.
За всички, които искат да гледат нещо горе-долу забавно с елемент на насилие и драма, това е правилният филм.
Няколко думи и за минусите на филма. Понякога е добре да се обръща внимание по време на снимки на „малките“ детайли като оператор с камера, чието отражение се вижда в кадър, или мигаща лампа от сценичното осветление, която отново влиза в кадър…тези неща може да не правят впечатление на всички, но са знак за дефицит на внимание, което в киното не е добра черта.
Нещо друго, което прави лошо впечатление, е възприемането на зрителите за неразбиращи. Във филма има момент, в който се обяснява като на малки деца какво, как и защо се е случило, което е абсолютно ненужно. Стана ясно още от първия момент, в който се видя дадения предмет. Все пак едно от най-известните правила в драматургията е, че ако покажеш пистолет, то той трябва да гръмне в един момент. И дали пистолет, бутилка, нож, статуетка…няма значение.
„Жълт олиандър“ няма да ви загуби времето, но няма и да ви донесе нещо ново като усещане. Въпреки това, е един от най-добре направените филми напоследък. Присъствието на Китодар Тодоров в главната роля определено дава голямо предимство на филма, защото образът, който изгражда е автентичен, силен и толкова налудничав, че спокойно може да се страхуваш от него, да го мразиш и да му симпатизираш едновременно.
Предполагаме, че филмът ще има голям успех, защото не е фестивално кино, което понякога е трудно смилаемо за масовата публика (и то не заради самата публика, а защото понякога дори авторът сам не знае какво е искал да каже), за която именно е създаден „Жълт олиандър“.