Теодора- Косара Попова е млад режисьор, чието име (предполагаме) ще чуваме дълго време по хубави кино поводи. Нейният филм „Черешова задушница“ беше показан по време на Националния фестивал на българското кино „Васил Гендов“. Филмът не беше отличен с награда от журито на фестивала, но за нас определено е един от фаворитите.
Действието на филма се развива някъде в Родопите. Малко село, в което все още битуват митовете, поверията и магията. Всички в селото се познават, знаят историята си, имат такава помежду си (за добро или лошо). Дори малкото останали деца знаят кой какъв е. Главната героиня е известна между децата като вещица, макар и от добрите. Тя познава билките, знае приказки и е леко чалната, и ексцентрична, особено за селските разбирания. Тя носи нетипични дрехи, шарени чорапи и гледа над нещата, и бита в селото. Няма приятели или може би такива са ѝ само животните и растенията. Суеверието за кукувицата тук влиза с пълна сила и тя решава, че часът ѝ е дошъл. Подготвяйки се за смъртта си, не осъзнава, че повлича с нея и още един човек, който може би единствен я обича. С този филм ни се показва, че никога не е късно човек да преживее любовна драма.
Дотук с историята, защото можем да ви преразкажем целия филм, а не е това идеята. Гледайте го сами, когато имате възможност.
Филмът върви бавно, на моменти сцените са прекалено дълги, но това може да бъде преглътнато. Заснет е много добре, като самите цветове носят приказност в допълнение на разказа. Атмосферата в селото е пресъздадена автентично, а нужната за разказа ретроспекция е ненатрапчива и деликатно поднесена (единствено смехът на младата версия на героинята на моменти идва в повече- усеща се неискрен и успява да те изкара извън магичното и приказно усещане на филма).
Цялостно разказът върви последователно, без излишни сцени и диалози, а актьорите изграждат реалистични образи. Интересни са ритуалите, свързани със смъртта и приемането ѝ, и проличава, че е направено предварително проучване за живота в региона (има и сцени, в които са включени народни песни, които са пряко свързани със случващото се). Хубаво е, когато киното и младите творци в него поглеждат към миналото, към по-забравените кътчета в страната ни и се опитват да запознаят публиката с онзи, различен свят, който отдавна не съществува в големите градове. Приемането, смирението, връзката с природата са основните мотиви на героите и макар да имат чисто битови неразбирателства помежду си, те успяват да ги надскочат и да преглътнат егото си. Един от най-силните образи във филма не е на някой от двамата главни герои, а на съпругата, която приема ситуациите такива, каквито са и обича въпреки всичко. Тя е силна и знае какво притежава, а то е грижа. Грижата един за друг в един момент става водеща в отношенията в една двойка, а любовта остава онова младежко чувство, което дава смисъл, но не е по-силно от реалността. Жената, останала някак на заден фон е всъщност тази, която притежава силата да прости и да продължи.
„Черешова задушница“ е филм за неизказаните чувства, за направените компромиси и волята да обичаш напук на несподелената любов. Отделно ни показва и живота в малкото населено място с всичките му стереотипи и предразсъдъци, които неизбежно вървят до живеещите в него.