Всички ние помним (или поне някои от нас) как се носехме еклектично във времена, в които рапът, пънкът, графитите, скейт културата, брейкът ни събираха в едно общо цветно улично петно. Аз не знам това дали има правилното субкултурно понятие, дали е urban, или underground, дали е street culture, или е просто импулсът на едно поколение да живее в своите собствени обороти и скорости, но нещо от това ми липсва днес. Онова някак непреходно усещане, че каквото се ражда сега никога няма да умре, каквото и да се случи с нас (тоест, и ние да умрем). Усещането за безсмъртност на младостта, изписана по стени, изтанцувана с най-скъсаните кецове, изрисувана по раници, изпята под виковете на кучетата.
Подобно усещане ми донесе срещата с танцовия пърформанс „Това е танц“ на една от водещите бразилски танцови компании Bale Da Cidade De Sao Paulo, който има своята европейска премиера на One Dance Week 2022, Пловдив. Танцьорите влизат през страничните входове и свободно започват да се оглеждат, да се усмихват, да ни поздравяват. Първото скъсване на класическата граница изпълнители-зрители. Това, което ще се случи тук може да се случи навсякъде. В нощен клуб, на улицата, в батъл някъде из Бронкс, в забравен град нейде из Южна Америка, на карнавал в Бразилия, шествие в Париж, флашмоб на летището във Франкфурт или просто на купон на най-добрия ви приятел (да, имахме всички по един такъв!). В този смисъл „Това е танц“ ме спечели веднага, защото преднамерената сценаристика на съвременните изпълнителски изкуства и ясната структура на драматургия, режисура и т.н. някак напоследък не са ми интересни и не предизвикват нищо ново в собствените ми очертания.
Цялото представление е решено на принципа на батълите, в които танцьорите се надиграват (това е по-скоро термин от ръченицата или добруджанското, но няма нищо) и се надпреварват да покажат кой какви танцови щуротии може. В основата на батъла на пръв поглед е състезанието, но настоящето представление ме убеди в една друга, доста по-важна и ключова формула за танца, пък и генереално за идеята да си артист – радостта от самото правене, от емоционалното вживяване и удоволствие да правиш заедно с други хора нещо, което изначално ви свързва. Хореографиите комбинират движения и принципи от хип хопа, класическия балет, съвременния танц, брейкденса, трапа, и нека да се уговорим, като цяло „уличното танцуване“. Тази традиция не е нещо нечувано за културата на южните народи (Южна Америка, Южна Африка, Испания, Португалия и т.н.), но поставянето ѝ на сцена (шантаво) още по-силно уплътни вкуса ѝ на спонтанна и тук случваща се. Всъщност, представлението има своя собствена драматургия, която като жив разказвач в момента на случването обостря експресията на танца, като ту я превръща в съблазнителка, ту я облича в ирония, ту я движи в колективно, ярко тяло, ту я отделя като индивидуалист, който може да изрази себе си само когато се отдели от масовката.
Много от символите на танцовите присъствия тук бяха въщност доста категорични и ярки – за тоталната свобода и раздяла с предразсъдъците. Хареса ми това (на което част от публиката свиркаше и подвикваше), че еротиката и сексуалното този път са се освободили от робуването на жената, и са насочили прожектора и към мъжа – той е едновременно мъжествен и женствен, плах и смел, провокативен и дързък, и тук няма никакво значение каква е половата му ориентираност, защото чувствителността и склоността ни да излъчваме секс не се побира само в това, даже бих казала, че това е доста посредствено. Тук тя по-скоро се свързва с първичната ни и жизнено красива нужда да изразяваме себе си чрез изкуство. Артистичната ни нежност, агресия, влюбеност, гняв, суета – всичко това е в рамките на човека-творец и стига той да работи с него честно и открито, нищо не е твърде срамно, или твърде пошло. Пошло е, когато няма нищо друго зад самото пошло, но когато зад него прозират потиснати емоции за сметка на доброто ни име, нещата добиват крайни мащаби (превод – гледайте Climax на Гаспар Ное, ужасно искрен и напрягащ).
„Това е танц“ е и парад на яркото облекло. Някои биха го нарекли като мода за хипстъри, но на кого му пука, ако в този анцуг, тези маратонки и това леопардово бюстие тялото ти жадува за ритъм, който единствен може да изрази копнежа му да живее динамично, в споделена радост, и страст, и в движение? На мен не, не знам за вас. Иначе от гледна точка на силни и категорични хореографски концепции, не мисля, че може да се говори. Но и не мисля , че е нужно, защото този тип спектакли нямат никаква претенция за това, и са достатъчни сами по себе си в тази си форма на празничност и лекота.
Различието също присъства като основна гео-хореографска поетика. Различието не просто в смисъла на цвят, пол, политически и социални пристрастия, но различието като живописна сплав от естествени човешки природи и култури – диви, смели, деликатни, нежни, тъмни, светли, порочни, елегантни, закачливи, импулсивни.
А за танцовия стил Passinho (това вече ми звучи добре) може да прочетете повече тук https://onedanceweek.com/isso-da-um-baile/ , както и да следите програмата на фестивала.