Комунистическият режим в България оставя след себе си травми в обществото, в политиката, в образованието, в историята, в личността и почти навсякъде, докъдето е успял да се докосне. Вече повече от 30 години тези травми не могат да бъдат излекувани и не е ясно още колко време ще отнеме, и дали изобщо някога белезите от тях ще бъдат заличени. Вече повече от 30 години изкуството у нас силно се вълнува от последствията на режима, както и от неговата история. В периода между 1945-та и 1989-та година в България са функционирали 40 лагерни комплекса, в които са изпращани хора без съд и присъда. Така нареченият български гулаг функционира главно в периода между 45-та и 62-ра година, като над 40 000 души са въдворени в тази фаза на най-активна репресия от властта. Колко още са минали оттам неофициално, никога няма да разберем, както и колко са останали там завинаги. През лагерите минават хора от всички прослойки на обществото- комунисти, изпаднали в немилост на партията, представителите на буржоазията, селяни, отказали да участват в насилствената колективизация, младежи, слушащи забранена музика, джаз музиканти, сатирици, писатели, членове на различни партии, представители на малцинствата и още, и още…
Дълги години оцелелите живеят в мълчание. След началото на прехода, се прави опит за съдебен процес срещу извършителите на насилие в лагерите, но няма достатъчно политическа и съдебна воля той да бъде доведен до своя край. Така и нищо не се случва, а хората, които са оцелели или продължават да мълчат, или да споделят спомените си с артисти, писателите, или понякога журналисти.
Изложбата „Съседите. Форми на травмата (1945-1989)“ изследва паметта за политическото насилие през периода на комунизма. Изложбата е базирана върху над 40 интервюта с хора, преминали през лагерите или официално ТВО (Трудово-възпитателни общежития) в България. Още в момента, в който прекрачите прага на пространството, тъмнината ви обгръща (буквално и преносно). Залата на студио The Neighbours е разделена на три зони, в които публиката е поканена на гости. Авторите на проекта са Джулиян Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова. Решението им да разделят пространството е наистина много добро, защото се усеща различна интимност във всяко едно от тях. Първото пространство е всекидневната. Там можем да видим една обикновена всекидневна стая, която, може би, повечето от нас, виждат все още или помнят от домовете на бабите и дядовците си. Предметите са познати, книгите също, килимите присъстват в почти всеки дом, в който мебелите и интериорът не са сменяни след 90-та година, а такива има много все още. Тук в това познато пространство можем да чуем и видим истории, които спират дъха на моменти. Седнали удобно в креслото пред телевизора, чуваме интервюта с оцелелите, които все още пазят своите спомени и ги споделят, докато на екрана виждаме кадри от лагерите в Белене и Ловеч. Следващото пространство, в което сме поканени, е спалнята. Тя е по-лично и интимно място, в което чужди хора рядко се допускат. Това е мястото, което се обитава само от семейството и именно тук авторите са решили да представят историите на хората, които споделят своите спомени за първи път. „Тяхното мълчание е избор- такъв за лично самосъхранение, останало като рефлекс от самия режим или за опазването на техните близки“ казват авторите. Мястото отново е изпълнено с предмети, които познаваме, които дори могат да ни носят положителни спомени от детството като грамофон, плочи, играчки, телефон с шайба.
Последната зона от апартамента на спомените е кухнята. Тя е най-отдалечена, най-студена като атмосфера. Тук авторите са поставили фрагменти от аудио записи и визуални репрезентации, разказващи за оцелели от лагерите хора, които не си спомнят нищо. Хора, които са репресирали травмите си и не говорят за тях. Усещанетo в кухнята е най-силно, защото присъствието на травмата е осезаемо, а неизговарянето ѝ я прави още „по-шумна“. Кухнята е мястото, в което както авторите споделят, човек често остава сам със себе си, и именно това се случва в това пространство, макар и да има други хора наоколо, усещането за самота е ярко.
Във всяко едно пространство присъстват свързващи обекти, на които ви препоръчвам да отделите повече време при посещение на изложбата. Вестниците и историите на първа страница, които привличат погледа са едни от тях, както и огромното количество предмети, превърнати в пепелници. Изложбата има и втора локация, която е Софийска градска художествена галерия и ще продължи до 03 декември, така че имате време да я посетите. До закриването ѝ има и други съпътстващи събития, които са свързани с темата. На 10-ти ноември от 18:30 ще се случи дискусия на тема „Може ли изкуството да разказва миналото?“ в СГХГ, в която ще се включат тримата автори в ролята на модератори, а гости ще бъдат Весела Ножарова, Даниела Колева, Луиза Славкова, Момчил Методиев, Байр(й)ам Байр(й)амали, Уилям Нелсън и Греъм Бърнет.
В деня на закриването ще се проведе и работилница „Места на памет“ с водещ Байр(й)ам Байр(й)амали в One Book Bookstore.
Ако искате да научите повече, последвайте линка: https://bit.ly/3DzCFy8