top of page
  • Writer's pictureЦвета Ерменкова

"Средец"- наблюдение върху една отиваща си реалност

Updated: May 4, 2023


Един магазин. Една кръчма. Затворено училище. Самотни къщи. Студени комини.

Така може да започне описанието на много български села през 2022 година. Без значение дали в Родопите, дали в северозападна или южна България, подобни гледки не са рядкост.

Документалният филм „Средец“ от Кристиян Бозов ни води в село Средец, област Смолян. В този така прекрасен родопски край има вече не едно или две изцяло обезлюдени села, чиито къщи все още пазят спомените за някогашните си обитатели. Средец все още е село, в което си живеят хора, да предимно възрастни, но има своите жители (цели 299 по последни данни от преброяването).

Уникалното на това село е, че хората са построили огромни къщи, в които да живеят децата им. На много места в селата има големи къщи, но тук наистина е различно, защото говорим за къщи на по 3-4 етажа. Тъжното е, че тези къщи стоят празни, защото в тях живее само по една самотна баба или един самотен дядо. Построени на стръмни склонове, без помощта на каквато и да е била механизация, къщите са кацнали и чакат наследниците им да се върнат от полет, което надали някога ще се случи.

И това е нещо съвсем нормално за времето ни. Там сме, където има работа, където има образование за децата ни, където има социален живот. Просто големият град може да предложи това, което младите хора търсим.

Прекрасно би било един хубав, слънчев ден да се завърнем към корените си, но това надали ще се случи (или поне надали ще се случи в скоро време), а дотогава кой знае дали природата няма да си вземе къщите обратно.

Носталгията по миналите дни е неизбежна, особено когато слушаш разказите на възрастни хора, останали сами в празните си домове. Носталгията по едно аналогово време, в което хората са били по-близки, по-задружни, а семейството е било най-важното. Документалното кино у нас почти винаги играе по тънката струна на носталгията, и то доста успешно.

Важно е да има филми като „Средец“, защото документират истории, които скоро ще си отидат заедно със своите разказвачи.

Старите хора са носители на време, което ние не познаваме и трудно бихме разбрали.

Подобни филми са ценни, защото могат да дадат на следващото, изцяло градско и дигитално, поколение, неизживените спомени за времето преди дигиталния свят, преди интернет, преди масовото заселване в градовете.

Филмът уловя онези емоции, които повечето възрастни изпитват и споделят, независимо къде живеят. Самотата е основното състояние, което съпътства човек от един момента нататък. Често критикуваме по-възрастните си роднини, че гледат много телевизия, но ако се поставим на тяхно място какво бихме правили и ние? Може би същото? Не е лесно да живееш сам в огромна къща, постоянно напомняща за едни по-хубави дни. Телевизорът поне малко заглушава тишината.

Режисьорът на филма е успял да предаде много умело същността на хората, които участват във филма, за което се изисква доста търпение и сближаване с тях. За кратките 30 минути, в които зрителят е гост в село Средец, може да почувства близост и симпатии към жителите му, да изпита силен порив да се обади на своите възрастни родители, баби и дядовци (ако все още има късмета те да са сред живите).

Гледайте този кратък документален филм, особено, ако сте от породата българи, които си мислят, че България е София (да има такива, някои дори ни управляват, но това е друга тема).

Филмът може да се гледа безплатно в платформата www.noblink.bg, където ще откриете и други български филми, които определено заслужават вниманието ни.


+ Няколко реда от носталгични размисли след филма.

Гледайте го и опитайте поне за миг да си представите живот без социални мрежи, без интернет, без барове. Вместо това ще имате селска кръчма, дърва за цепене, печки за палене, лехи за обръщане.

Нелек живот е със сигурност. И за да оценим какво голяма част от нас имат в момента, е важно да гледаме подобни филми. За да знаем, за да помним, за да бъдем по-добри. Защото светът е голям, напоследък зло дебне отвсякъде, и е добре поне ние самите да се променяме към по-добро. Пък защо да не се окаже, че това добро е завръщане към природата и онези празни къщи, които чакат мнозина да се приберат и да ги стоплят.



93 views0 comments
bottom of page