Пловдив е един от онези вечни и красиви градове, в които, обаче и сякаш, хората и изкуството живеят в някаква блажена и сладка инертност. Идеята на фестивали като One Dance Week е леко да събуди пловдивската публика от пролетната ѝ дрямка и да я хвърли в културно изживяване, което би могло да разтърси поне за малко собствените ѝ установени вкусове и очаквания. Ето защо смятам, че първите два дни от програмата на фестивала са много ключови за усещането и атмосферата, от която градът ни имаше нужда.
На 13-ти май в Дом на културата „Борис Христов“ (Боже, кой ни е учил на тази излишна информация сякаш датата и мястото имат някакво огромно значение наистина?) се откри Международният фестивал за съвременен танц със спектакъла Сигифен на компанията Амала Дианор (Франция/Сенегал). Компанията представи много елегантен и стилен танцов език, който се опита да обедини съвременно и традиционно, ако ни е много важно да кажем, че сме уловили някаква тема, защото много често в съвременния танц не трябва да търсим конкретна тема или сюжет, а по-скоро усещане за нещо, напомняне, някакви връзки, които прелитат над предаването на информация от артистите. Танцьорите тук са облечени семпло – почти спортно облекло, бяло и червено, което по някакъв много шантав начин ми напомня часовете по физическо възпитание, нищо излишно, нищо крещящо. Танцът им се редува от типични ритуални потропвания, колективни движения , кратки сола, сякаш за да не забравим, че между Европа и Сенегал живее още и индивидулистът, все още трудно приспособим към голямото семейство отвъд неговата собствена свобода, и наергезирани общи хореографии, които изразяват стремежа към намирането на един общ ритъм на живеене, в което да наделее интелигнетното, ума, познанието. Може би точно това беше и онзи нюанс, който не ме спечели докрай в спектакъла на иначе много добрите танцьори. Тази умереност и опит все пак да се озапти енергията на общото и да се трансформира в една добре организирана и стилизирана движенческа сплав. Но пък, от друга страна, този опит да се комбинира традиционно със съвременно беше приятен и много лек, без прекаленост, онагледяване на концпеции и претенция за важност. Също като основния фокус на движенията – те са едновременно динамични и колективни, леки и лични. Искам да отбележа като много голям позитив настроението на артистите – лицата на тези хора излъчваха абсолютна радост от това, че са на сцена. Сякаш казваха „много голям кеф ни е сега, че тук пред вас можем да покажем малко от нашите танци, но и да видим как те си комуникират със съвременни хореографии.“ Нагласата, с която един артист излиза на сцена е вибрацията, която генерално предава на публиката, вселената и Господ, не е нужно да ви го казвам това. Аплодисменти имат от мен, не толкова шумни, но заслужени.