Възможно ли един паяк да живее извън мрежата си?
Вчерашната вечер ни отведе в Топлоцентрала в София или мястото, на което напоследък се случват все интересни, или по-скоро различни събития, защото остана едно от малкото, които приютяват така нареченото независимо изкуство. Целта на посещението беше представлението „Паяци“ на студио за документален театър VoxPopuli.
От доста време следя работата на Неда Соколовска и екипа на студиото, и определено мога да кажа, че смело посягат на теми табу, които никой друг не иска да представи. Някои от представленията за мен са останали като пример за документален театър ("МИР ВАМ", "Закачане", "Което остава"), други, за съжаление, не искам да си спомням ("Сбогом, Йохан Райс").
„Паяци“ ще остане някъде по средата. В тази театрална инсталация прожекторите се насочват към историите на затворници от софийския затвор. Стигматизираните представители на обществото ни често са обект на „изследване“ от документалния театър и в частност от студио VoxPopuli. „Паяци“ е първата част от замислена трилогия, която ще представи още и истории на проститутки, и на монаси. Смело е решението за преплитане на тези групи в една трилогия, но ще видим какво ще се получи накрая.
Така, да се съсредоточа върху „Паяци“ (изречение, което в реалния живот никога не бих произнесла). Представлението беше в голямата зала на Топлоцентрала, която като че ли беше твърде голяма за него. Самото то е създадено за контейнера на VoxPopuli пред МОЧА, и адаптацията му към пространството на Топлоцентрала определено е откраднала от изпълнението му. Още в самото начало силно ме озадачи местоположението на публиката. Различно, със сигурност, но беше крайно неудобно да си въртим главите, за да се опитаме да видим какво се случва. Предполагам идеята на цялото представление е да се създаде дискомфорт в зрителите, така че да се поставят на мястото на затворниците, но честно казано, не се получи това, а по-скоро фрустрация, че трябва да правиш компромис или с това, което виждаш, или това, което чуваш. За всички, които не обичат да участват в интеракция с артистите, а искат да са публика, това представление определено няма бъде добре прието. Крайно агресивното навлизане в личното пространство на публиката буквално с крясъци, обиди и ритане на столовете не беше добре прието от част от публиката, което е нормално. Отново предполагам, че идеята е да се почувстваш като в затвора, но това пак оставя чувство за неразбиране, за фрустрация към самите артисти и режисьора, а не към системата. Историите, които чухме са интересни, пикантни с леко жълти оттенъци, някои са брутални, но поднесени с лекота. Проблемът при историите беше, че не се усеща драматургия. Опитах се да хвана някаква драматургична линия, но такава не намерих. Историите са поднесени една след друга, представят различни прототипи на затворници и за съжаление, не разбрах каква е поуката. Не е задължително, разбира се, да има поука, но някак ми искаше в случая, защото иначе просто чух истории за престъпления, някои от които могат да накарат косата ти да побелее, и не разбрах защо ми трябваше да ги чуя. Надявам се някои от прототипите да променят себе си, да успеят отново да се интегрират в обществото, да станат по-добри хора, но историите на повечето не дават големи надежди за това. Не мисля, че откъсите от интервютата успяха да покажат какви са наистина тези личности, чиито животи се показват на сцената. В описанието на театралната инсталация се казва, че „Затворник“ е печат върху личността, който трудно може да бъде изтрит и пречи на човека да се върне към нормалността. Много от лишените от свобода в някакъв момент отново попадат зад решетките - често, защото към тях липсва обществено доверие и/или не успяват да се интегрират. Това неоспоримо е така, но с какво представените истории променят този факт? Нещо друго, на което искам да обърна внимание и да отправя молба към режисьорите, независимо къде, кога и при какви условия поставят: обръщайте внимание на техническото изпълнение. Да, може публиката да сме станали по-капризни, може да изискваме повече, но определено е важно да се ценят ушите и очите ни! Не е чак толкова много. Силата на звука на моменти беше непоносима (сигурно помогна и обстоятелството, че колоната беше до мен) и все още усещам пищене в лявото ухо, за което няма как да благодаря. В моменти на пълно затъмнение в залата, каквото имаше за повече от 1 минута, да се пуснат прожекторите и дежурното осветление заедно, рязко от един път, беше истинско мъчение (не само за мен, говорих с част от публиката по темата след представлението, и определено това развали преживяването преди това до степен, че да остави лош вкус). Тоест, моля ви, бъдете по-внимателни при употребата на музика, аларми, ярка светлина и прочие. Не е от глезотия, не е каприз, просто е непрофесионално.
Дойде и моментът да обърна внимание на позитивите на представлението, а такива има. Най-големият от тях са актьорите. Актьорите (Петко Каменов, Георги Налджиев, Живко Гущеров, Богдан Казанджиев, Николай Върбанов, Симеон Бончев, Петър Булиев, Поло Оконе), които бих казала, че спасиха театралната инсталация, вдъхнаха ѝ живот и въпреки историите успяха да предизвикат емпатия, да провокират агресия, да събудят възмущение, да те накарат да искаш да помогнеш, да дадеш шанс. Те представиха своите прототипи по начин, който изглежда автентичен, а изключително въздействащ момент беше когато реалният прототип (който се оказа гост на представлението) застана лице в лице с актьора (Петко Каменов), който представя неговия образ. Някои от решенията за обживяване на пространството също бяха супер сполучливи, като типичните за затворите организирани боеве и залагания. В тази сцена се видя нагледно как може представление от този тип да стане по-действено. Няма да описвам цялата сцена, защото някой може да реши да гледа (имате тази възможност все още, следете програмата на Топлоцентрала) и да се изненада приятно.
Като цяло „Паяци“ е представление, което засяга изключително важна тема и е смело да го има. Има своите минуси (които са основно в техническото изпълнение и липсата на драматургия), има и своите огромни плюсове (както казах по-горе, актьорите и темата). Ще очаквам следващите две части на трилогията, и силно се надявам там да се обърне повече внимание на така липсващата ми не само тук, но като цяло в българския театър, драматургия. Една хубава история или тема невинаги са достатъчни за едно добро представление. Успех на екипа, ще следим следващите театрални инсталации с любопитство.