За мен лично това беше основният въпрос, който провокира изложбата на вече известния френски визуален артист Мич Брезунек. Аз предпочитам да го наричам художник, но предвид изискванията на новите художествени формати, може би „визуален артист“ го определя също добре. Всъщност, самият Мич е доста ярка личност извън професионалната си зона, и не бих се осмелила да го сложа в каквато и да е етикетна рамка, защото това само би окастрило иначе цветното му присъствие в българската култура и изкуство.
Мич е познат на българския „пазар“ на изкуството (вече така се нарича, ако още не знаете, оставете бонбоните Амфора и влезте малко в интернет, моля) като активен участник в изграждането на лицето на съвременното ни изкуство. Пътят му като артист в България (Мич е роден във Франция и се занимава с изкуство много преди да дойде насам) започва началото си от Пловдив, където го довежда бурната любов към още една колоритна личност, наречена Мартина Вачева. Няма случайност при Божията воля (Амин!), защото и двамата са дръзки, независими, оригинални и безкомпромисни към това, което най-много ги вълнува – а именно участието им в съвременното изкуство категорично, мощно и без излишни уговорки.
Ето защо бях леко изненадана, когато отидох на изложбата The GHOST is here, тъй като беше различно от всичко, което очаквах да ми се случи. Знаете, че това с очакванията е невъзможно в истинския смисъл на отсъствието им. В залата се стеле дим. Музикант с виолончело свири на живо. На огромен екран, спускащ се от тавана на сградата, се прожектира Альоша. Мястото, на което ходихме да поставяме цветя с тати на трети март, когато още имаше сняг и ходех някъде с тати. Мястото, от което гледаме залези над Родопите, и при истински добри условия Червената стена наистина свети в червено. Мястото, на което баби правят гимнастика сутрин. Альоша се облива в оранжево, след което избухва в хиляди малки парченца. На негово място се поклаща плащ на призрак, който едно време ни е разсмивал в Ghostbusters. По някакви странни пътища усетих, че това може да се гледа и като медитация, затова седнах пред него и се оставих на интуицията си, и последствията от чувства, които повтаряемостта ще предизвика в мен. Установих, че след няколко гледания Альоша престава да бъде Альоша, смислите изчезват, интелектуалните, социални и културни натрупвания също и просто следвам посоката на музиката и изчезващите очаквания. Символиката тук е ясна – имаме ли нужда призраците на миналото, които ни припомнят неславни политически времена и режими, да присъстват в днешното ни битие? Необходима ли е тази бетонна маса чудовища на историята ни, можем ли да ѝ разрешим да пребивава там като постоянна аларма за недопускането на едни и същи катастрофи, или трябва да я разрушим из основи, без от нея да остане и камъче? Мисля, че сложността и великолепието на изкуството винаги е било в неговата способност да провокира и събужда, а не да дава отговори. Дискусията отвън, обаче, отново ми припомни колко сме разделени във всичко. Едната половина твърдеше, че всичко трябва да се унищожи. Другата – не, да остане, за да се помни. Не съм сигурна дали Мич е имал амбициозната идея да се реши този токсичен диалог или по-скоро е имал личната и професионална необходимост да постави под въпрос смисъла на паметниците през образа на призрака.
Разходката продължава в залата с телевизорите, където на същия принцип на 3D визуализацията зрителят може да проследи изчезването, разрушението, излитането или просто избухването на различни паметници на историята, като на тяхно място летят пеперуди, изникват растения. Докато гледаме всичко слушаме различно озвучаване за всяка „сцена“. Изживяването е потапящо, но имайки представа за стила на Мич, ми се струва, че в някои нюанси е твърде буквално и илюстративно. Може би наложилото се модерно използване на дигиталните технологии в художественото изобразяване на идеи е станало твърде съблазнително, но вярвам, че няма нищо по-силно от личната творческа фантазия и оригиналността в рисуването на Мич, които като добавка тук биха стояли много въздействащо и силно. Лично предположение и асоциация.
Иначе проектът е гръмко-болезнен. И определено предизвика многобройни дискусии, което е и една от големите задачи на изкуството – да ни събужда от сладкия сън на удобството.