Има нещо много гъделичкащо в това да знаеш, че сигурността е илюзия. Самата идея, че нещо голямо зависи от нас, че ние, като човешки същества, контролираме живота, природата и собствената си нормалност напоследък ми се струва все по-комична. Сигурността и контролът на съвременния човек и обсесията му да живее „успешно и щастливо“, но най-вече нормално, го превръщат в една непрестанно пулсираща бомба със закъснител. Бомба, в която някой грижливо и прилежно е инвестирал чувства и състояния, които плашат и най-смелото въображение. Представете си свят, в който хората се разхождат по улиците с всичките си досега добре прикривани демони, стихии, герои и същности, които иначе не отиват на един добре възпитан и образован европеец. Знам, че повечето от вас не искат. Но, все пак, влезте в този свят и се осмелете да наблюдавате спокойно всеки един от тези чудновати персонажи. Плашат ли ви? Комфортно ли ви е? Усещате ли епохалното и болезнено натрупване на клишета в този герой, който вече не може да живее в тях, който не се побира в условието на модерния живот да е ОК. Останете за малко до всеки един, разгледайте тялото му, отвърнете на усмивката му, разберете абсурдните му жестове като повод да изрази дълго премълчавания си гняв и несъгласие към новите цивилизации, които (благодарение на много политически, социални и културни деволюции) превърнаха човека в едно потиснато и срамуващо се от себе си уплашено животно. Сега отворете очи и влезте в определените граници на човешката джунгла. Уверете се, че точно там някъде сте и вие.
Защото пърформансът „Тялото като (Р)Еволюция“ на колектив UNITED COWBOYS (представлението е копродукция, а партньори в нея са United Cowboys (Нидерландия), Gothenburg Fringe Festival (Швеция), UA Association Contemporary Dance Platform (Украйна) и АСТ Асоциация за свободен театър (България), по чиято покана бяха в София), освен съвсем пърфомативната си природа и концепция, има и функция на пречистване. Четири часа в една от залите на Топлоцентрала („новото арт сърце на София“) като хипноза и откъсване от постоянното състояние на мисъл, в което зрителят може да обикаля всички страни на условната сцена, да бъде почерпен ягоди, да излиза, да се разходи в кучешкия парк и пак да се връща, за да продължи сладката си „халюцинация“. Самото преживяване не е подчинено на следване на някакъв сюжет или взаимоотношения, излишно е да го казвам, но (го казах), а на тотално потапяне в това, което се случва „тук и сега“ в силно емоционален и асоциативен аспект. Форматът „пърформанс“ разполага с тази наистина привлекателна черта да не изисква от публиката си нищо. А тя в замяна също би трябвало да остане така непретенциозна и да види дали нещо ново ще ѝ се случи като чувстващо, променящо се човешко същество. Но тук има драматургия! И я смятам за подобаващо конкретна, наситена и ярка. Долавям историята на едно погубено човечество, където като в налудничаво резюме или един от онези откачени сънища, които не можеш да разкажеш, група от хора символично и разголено (буквално) ни показват доста категорично хаоса в човека, и невъзможността той да бъде опитомен. Голям аквариум пълен с перлени цветни топчета, висока кула за танци, седло за яздене, огромен плюшен мечок, брокатени рокли, печка с палачинки, правене на суши, завеса с вграден човешки образ, електронна музика на живо, стъклена будка пълна с пачки, преобличане пред публиката и на всеки 20 минути един от тях умира на сцената. Но смъртта е също неизбежна, защото точно тогава творческата енергия на другите и лудостта им ги превръща в подивяла, груба, нежна, влюбена, гротескна, агресивна, крещяща тълпа, която прави всичко възможно да не остави никой от джунглата да умре. И тук, в тази сцена, която много хитро се повтаря като някакъв силен лайтмотив, най-много проличава крайната нужда на човешкото същество да чувства и съпреживява настоящето. Неговата животворяща и болезнена нужда да живее чрез нелогичните пориви на животното в себе си, което дере, хапе, дращи, вие, мята се, залива се с вода и търси всякакви начини да разкъса повърхността, под която кипи истинската му кръв. А после отново се връща към ежедневието си и всеки един от танцьорите намира следващата си „медитация“, движение, песен, вик, повтаряемо влачене, ходене като митично животно, заливане с пачки, търсене на контакт, самопоглъщане, опити за елегантност, които са по-скоро смешни, абсурд и ирония. До следващата смърт, до следващото колективно съживяване, до следващия порив за събуждане.
И за да не звучим само като някаква възхитена маса на безкритичност, ми се иска да добавя, смело и наказуемо, от името на цялата българска публика, че не държим винаги да гледаме голи артисти на сцена. Нямам нищо против голотата, харесвам я, приемам я, нямам проблем с косми, кожа и всякакви други човешки „географии“, но ми се струва, че напоследък голотата се е превърнала в някаква автоматична самоцел, която не изпълнява някаква конкретна функция за представлението, а просто „защото така се прави в съвремнния танц, в съвременния пърформанс“. Искам да кажа, че есктремността и силата на присъствието на даден творец, идея и послание не идва от разголването на тялото, а от разголването на неговото намерение да бъде откровен като артист. Воаля!
Програмата на Топлоцентрала, разбира се, може да следите тук:
А повече за UNITED COWBOYS тук: https://www.unitedcowboys.net/