Нямам нищо против да ме обявят за консервативна, нито пък да ме изпратят в „мухлясалите“ галерии и музеи. Впрочем, последните никога не са ми били интересни, но какво да се прави, в България хората винаги са се разделяли буквално. Едните не харесват съвременно изкуство, а другите... се правят, че го харесват. Шегувам се. Ще опитам отново – едните харесват съвременно изкуство, а другите са „ограничени и тесногръди“. Примерно. Само че аз предпочитам да съм ограничена и тесногръда, каквато всички знаят, че не съм, отколкото да съм оТграничена и широкоскроена за всичко, що е сложило лозунг „вижте ме, аз съм луд, аз съм различен, аз съм съвременен!“ без да можем да кажем после, например, че сме почувствали какъвто и да е гъдел под лъжичката. Баста! (за което в някоя друга медия вече да са ме редактирали) и еврика! Ето го моето сладко разковниче – не ме гъделичка под лъжичката. Това за лъжичката друг път ще го обясня.
Започвам с позитивите. Седмица на съвременното изкуство е емблематично събитие, което се провежда в Пловдив от 1995-та година от Сдружение „Изкуство днес“. То е значимо и ценно не толкова заради самото си съдържание, а заради смелия опит да разчупи границите на един културен и исторически град на класическите изкуства. Това го харесвам много. Мисля, че пловдивчанинът е доста закоравял класик, който обича да пие ракия под сянката на Стария град и да срича за отминали времена, и нрави. Твърде ретро. Твърде назадничаво. И тук идва ролята на съвременното изкуство – дръзко, самостойно, провокативно, абстрактно, нелогично (това, знаете, ми е любимо), забележително в своята безкритичност и нахаканост. И това е прекрасно. Винаги съм харесвала намеренията. В тях стои нещо повече от идея. В тях винаги стои мисионерство. Само че няма как да не ме вълнува с какво, по какъв начин и къде удря реализацията на това намерение. Аз, лично, нямам нужда да ме удря в интелекта. Този е суетен и подвеждащ. А на съвременно изкуство е тежко без интелект. Защото има текстове за четене (тоя дебат е стар, според някои, според мен– искам го в пламъци и дуели) и ако не си чел, и гледал достатъчно, ще ти дойде „бактън“. Аз обичам да чета, драги читатели, обаче предпочитам да ме удари в чувствата. Цялото това въведение е, за да кажа с една проста въздишка – твърде сложно стана изкуството, твърде тежко! Пак стана негативно, Бога ми, но това не е ли реалистично?
Събота е. Есента е дошла, като в песен на Мери Бойс Бенд и крачи със златистите си галоши по още прашните тротоари на Пловдив. В такъв ден, казвам си аз наспана, си заслужава да се престоря на турист в собствения си град и с чаша кафе, абсолютно сама (смях) да разведа себе си на арт разходка из локациите на Седмицата на съвременно изкуство. Започвам от подлеза на Баня Старинна, където мнителни лелки дремят над своите гащи, имам предвид тези, които продават (другото е по-хубаво!) и гонят последните мухи на лятото. Там, до тях, са поставени два телевизора зад две витрини. В единия телевизор босненската художничка Селма Селман разфасова части на мерцедес, а в другия разбива пералня. Нито едното, нито другото, е извършено с каквато и да е категорична емоция, артистичност, поведение, което да накара гледащия да асоциира, да си измисли разказ, да почувства големия кеф от това да разбиваш нещо (на кой не му се искало, гневът е водещо човешко чувство). Някой ще каже „ами, точно това му е готиното, има контраст“. Не, не е готино, няма никакъв контраст, скучно е. Оказва се, че артистката „има“ и трети телевизор. В него се е качила на планетата Земя, посредством много грозен монтаж (другият закован девиз на съвременното изкуство е „колкото по-грозно, толкова по-грозно“, Мечо Пух) и крещи истерично нещо за това как сме се разположили на земята и други неразбираеми закани, които спрях да слушам, просто защото нямах нужда да ми се карат, и то по този лаишки, любителски и мега неинтригуващ начин (живеем в град на роми, те се карат доста, иди и чуй интригуващи истерии с фалцети, и всякакви извивки на гласа, невъзможни за измерване). В същия подлез, до други гащи и трикотажи, срещам плакати на модни къщи. В очилата на всеки модел се отразява някаква социална драма – война, глад, бедност. Текстът, отразяващ идеята, е толкова буквален и черно-бял, че за миг ми стана тъжно за хората, които някога са имали пари да си купят Шанел, защото директно ги изпратихме при тези, на които не им пука за мира, хармонията и спасението на човечеството. „Субективна реалност“ на Десислава Терзиева е важна идея облечена в буквална илюстрация. Време е за камъните. Слез надолу и ще прочетеш.
Добре, това беше очарователно. Просто защото отсъстваше традицинонната претенция, обикновено тържествуваща като задължителна при съвременното изкуство, а иначе точно за обратното уж се бори. Пред Градска художествена галерия бяха наредени бели камъни с правилна, овална форма, много приятна на допир, на всеки от които пишеше „hold me“. Някак инстинктивно хванах един и го подържах в ръката си. Хареса ми. Въпреки че беше малък и в ръката ми, почувствах се сизифовски. Така някак, по човешки и простичко. Чак не знам как не си пуснах „I want to hold your hand” и да затанцувам с тоя камък под есенното слънце, и пред хора, смилащи кебапчета от магазин Централ. Ариел Рейхман, израелски художник, е озаглавил работата си кратко, но ясно. Дръж ме.
Следващата инсталация в градска среда е работата на Венелин Шурелов- „Случаен театър“. Което ми напомня, че забравих да добавя едно много важно нещо, което харесвам в Седмицата на съвременното изкуство – всичко е намеса в градска среда, като обектите се превръщат в част от пейзажа на местата, където са поставени. Та, случайният театър е прекрасна кутия с мини сцена, която е амфитеатрална, изрязана и от двете „стени“, така че можеш да избереш дали да си публика или актьор. Много от хората застават в „рамката“ и се снимат. Правят смешни физиономии, радват се на малките седалки, които МЪРДАТ и оглеждат хубаво „отвътре“ сцената. Пример за нещо доста комуникативно, емоционално и закачливо. Не четете текста!
Бързам да стигна до пощата, където покрай известния часовник за срещи се спуска на черна нишка (това е черен гафер май) паякът на Лъчезар Бояджиев. И толкоз. Една от хитрите инсталации тук е нещо, което в зависимост къде застанеш се чете ДА или АД. Вероника Цекова го е нарекла “грАД“ и я разбирам. Колебанието на живота ни и особено на сегашното състояние на света. Умно, умно. Тъжно, тъжно. Връщам се пак там, откъдето се чете ДА.
Сигурно забравям нещо. Да, три дни, след като беше инсталирана, една от ключовите инсталации „Стената“ на Севдалина Кочевска бе деинсталирана. Все пак празникът на града трябва да блесне с брокат, дюнери, заря на площад Съединение и да не се дразни с разни смели послания относно тоталната дехуманизация между хората, и издигането на непрестанни, и неразрушими „железни завеси“. Има ли смисъл да коментираме поведението на общината? Не. И тук е моментът да кажа– важно е да има такова изкуство, без значение дали го харесвам, разбирам или чувствам. То ни напомня, че все още живеем във времена, в които провокиращият артист не е свободен. Или поне не трябва да го показва шумно.