Скулптурата като друг театрален живот

Скулптурата винаги ми е била много непозната и далечна, като някакъв странен дух, с който си мълчим. Дори не съм се осмелявала да пиша за нея просто така, камо ли да се правя, че я разбирам. Има нещо особено в тази бяла дама и все още търся посоки към същността ѝ. Като всяко изкуство, и тя овековечава, но сякаш в нейната вечност има и нещо друго – нещо, което можеш да усетиш като допир. Всяка скулптура, без значение от материал, подход или школа, е свързана с допира. Не се сещам в момента за друго изкуство, което така чувствително и директно да работи през човешката ръка (въпреки че и моливът, и четката, и фотоапаратът, и писалката се държат от човешка ръка, да не изброявам повече). В скулптурата почти навсякъде виждам ръце. Ръце, устремени към материализиране на представи и чувства. А изложбата на Валентина Златарова, наречена лаконично „Ред 8, място 14“, е вдъхновена от представления на Драматичен театър Пловдив, което веднага подсказва, че тази изложба ще е по-различна и ще ни отведе на други места.

Винаги ми е била любопитна връзката между отделните изкуства. Как те се срещат, къде е пресечната им точка и какво се ражда в тая точка на горене, когато се случва преливането, докосването и взаимното запалване. Валентина е направила нещо, което само може деликатно да ни загатне част от отговорите, които са по-скоро наша интерпретация, отколкото „това е искал да каже авторът“. Нейните скулптури са провокирани от образи в различни театрални представления – Евридика от „Евридика в подземния свят“, Пенелопите от „Одисей“, героите от „Възвишение“, както и други творби, свързани пряко и непряко с театъра. Символът на „Сълза и смях“, неочаквано за мен, беше опитът за прегръдка между една жена и един мъж, което съвсем спокойно може да бъде и опит за свързване между две човешки души, но някак разлято, нефизически. Най-силно впечатление, обаче, ми прави не толкова темата и избор на вдъхновение, защото театърът е неизчерпаем източник на творчески изумления, а самата работа с материала. Скулптурите изглеждат незавършени и в същото време излъчват някаква съвършена цялост. И точно тази привидно „груба“ работа с тях ги свързва с театъра. Той е най-живото изкуство, което изчезва в мига, в който решиш да го видиш отблизо. В тъмнината остава само някакъв вик, половин усмивка, набраздени емоции върху изчезващо лице на мъж, загатване за тяло. Това напластяване на представата, на личното участие в театъра като „незавършена“ картина е интересно в изложбата на Валентина – сякаш надникването се е случило за секунда, а после ръката бързо е архивирала спомена.

Изложбата беше част от програмата на Есенния международен театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ между 11-ти и 20-ти септември в галерия „Димитър Георгиев“. Успях да хвана последния ѝ ден, когато вече в пространството нямаше задъхани фестивални гости и суетене с чаши с вино. И мисля, че изложбите се усещат най-добре така. В тихата прегръдка на празната стая, в отблясъците на светлината върху всичките Пенелопи, които няма да дочакат своя Одисей, защото в тях все още не е утихнало морето на младостта. А докато те чакат, вие имате шанса да разгледате скулптурите в някои от кътчетата на Драматичен театър Пловдив. От тайни източници чух, че изложбата може да остане в театъра. Там, където е намерила корена на своето създаване.