Дигитални изкуства, опера, театър, преподавателска дейност, сценичен дизайн са само част от професионалния опит на Петко Танчев. Родният му Пловдив е сцена на голяма част от проектите му, но и участията в международни фестивали не са му чужди. Творчеството му е вълнуващо и иновативно, и определено спектаклите, в които и той има участие, са с една стъпка по-напред в бъдещето.
В следващите редове разговаряме за работата му и за развитието на дигиталните изкуства у нас, а и не само.
Можеш ли да опишеш професията си с три думи?
Интердисциплинарност, актуалност, мултитаскинг.
Разкажи ни за запознанството си с операта?
Професионалното ми запознанство с операта се случи през 2018, когато имах щастието да работя по мащабната продукция на „Мадам Бътерфлай“ в Пловдивската опера. Представлението бе специално създадено за сцената на Античния театър (построен през I-ви в. сл. н. е.). За да оформя визуалната среда, използвах елементи от традиционната японска архитектура и модерна минималистична естетика, които изцяло преобразуваха пространството. Както в почти всички мои сценографски решения, приложих и прожекционен мапинг, който привнесе динамика в сцените и конкретизира мястото на действието. Всичко това беше началото на посоката, в която продължаваме да работим и до днес, съвместно с директора на Операта- доц. Нина Найденова.
Снимки: Alexander Bogdan Thompson и Валентина Биларева
Различно ли е да създаваш „среда“ за опера и за театър? Ако да, какво е особеното и при двата случая?
Определено има прилики и разлики. И в двата случая става дума за сценични изкуства, но при операта действието е доста по-абстрактно и извадено от контекста на реалността. Освен това, операта обикновено е по-монументалното изкуство, декорите са мащабни и се строят на огромни сцени. В допълнение на живото изпълнение на солистите и хора, там имаме и изпълнението на оркестъра. Както и диригентът, който управлява мизънсцена и музиката в реално време. И двете изкуства имат своите предизвикателства за сценографа в подхода към драматургията и либретото, но изграждането на оперна среда определено предполага повече визуална работа със символи, въздействие на форми и цветове. Общото за моите лични творчески търсения е използването на съвременни технологии, които кореспондират пряко с естетиката на нашия дигитален свят. Освен това, винаги намирам предизвикателство в изваждането на есенцията от действието, работата с различни режисьори, актьори и музиканти, преобразуването на драматургията и музиката във визуална среда.
Кое е нещото, без което не можеш, когато твориш?
Това са доста неща, но може би за мен е важно спокойствието, поставянето на своеобразен ред в хаоса, вдъхновението от природата и живота. Обичам да съм заобиколен от благоприятна среда, в която мога съвсем интровертно да насоча енергията си към намирането на подходящо творческо решение. Харесвам също така разнообразието и развитието, и се отегчавам бързо, ако не намирам нови предизвикателства в даден проект. За щастие, обикновено успявам винаги да намеря, дори и във всеки опит, който е уникален сам по себе си.
Може ли, според теб, човек да съществува изцяло извън дигиталния свят днес?
Разбира се, всичко е възможно, но такова съществуване със сигурност ще бъде встрани от системата на обществото. За мен е интересно като експеримент, но не обичам особено да се ограничавам в дългосрочен план. Предпочитам интердисциплнирания подход, в който трябва да изследваш всяко нещо от различни гледни точки, за да стигнеш до истината, дори и тя в крайна сметка да е обективна.
Имаш ли любимо дигитално приложение/програма?
Това би била програмата, която използвам за почти всички мои проекти – TouchDesigner. На нея посветих и темата на докторантурата си, защото там намирам своята творческа свобода и постоянни предизвикателства. Естествено, винаги съм готов да опитам и други изразни средства или да изградя интерактивна среда за комуникация между различни предложения, изпълнители и публика. Интероперативните функции на TouchDesigner позволяват и това, тя дори е специално проектирана с тази цел. Това е и причината да се връщам винаги към тази среда за програмиране.
Какво би посъветвал всички по-млади, които искат да се занимават с това, което ти правиш? Важно ли е образованието?
Има различни пътища и всеки е уникален за себе си. Разбира се, образованието е важно, в най-широкия смисък на думата. То дава основата и вдъхновението да намерим своята посока, като едновременно сме достатъчно полезни и адекватни членове на обществото. Намирам много истина в цитата на Пикасо: „Научете правилата като професионалист, за да можете да ги нарушавате като художник“.
Преподаваш дигитални изкуства в НХА. Има ли интерес към специалността и как се развиват дигиталните изкуства в България?
Тази специалност е особено важна за мен, защото даде тласък на ранните ми творчески експерименти, още като завършвах сценография в Академията през 2010. Тя беше основана точно, когато реших, че искам да работя повече с видео арт, интерактивен дизайн и генеративни изкуства. Преподавателите винаги са ми помагали да намирам себе си, за което съм им безкрайно благодарен. През 2016 бях поканен да преподавам там, което за мен е безценен шанс да давам нещо от себе си на студентите, така както аз съм взимал преди. Бих казал, че парадоксално в последните години интересът към специалност Дигитални изкуства е оринтиран все по-нишово. Въпреки, че технологиите стават все по-голяма част от ежедневието ни, художниците в България сякаш имат нужда от повече мотивация за работа в тази посока. Все пак, тук сме малко по-назад от водещите световни тенденции, но пък това ни дава и предимството да изградим по-автентично и индивидуално отношение към тях. А и възможностите се увеличават постоянно, което в момента създава една все по-благоприятна среда за развитие.
Важна ли е екипната работа в сферата ти или по-скоро създаването на дигитален свят е солово изпълнение?
Почти винаги създаването на дигитален продукт е работа в екип – директно или непряко. Дигиталните художници са доста далеч (макар и да имат някои прилики) от артистите в Ренесанса, които са се затваряли сами в ателието си и са забърквали химични формули, за да създадат сами боите си. Ние сме постоянно в Световната мрежа, обменяме информация и опит в различни социални общества, използваме постоянно чужди програми и разработки, сами също споделяме такива. В дигиталното изкуство това взаимодействие е важно и движи напред технологиите, дори и общата колаборация да не е присъща отличителна черта, специално в България. За съжаление, визуалните артисти като цяло работят заедно много по-трудно от музикантите, но аз съм оптимист и през годините винаги се опитвам да променям тази нагласа, с променлив успех. Нашите Ренесансови химически формули са програмните кодове, които използваме, за да генерираме виртуално съдържание в хардуера. В основата си дигиталното изкуство е колективен и визионерски процес, който се случва между артисти, програмисти, инженери, учени.
Имаш ли любимо място, което си мапвал? Кое е то?
Избягвам да класифицирам проектите си по този начин, защото всеки един от тях е специален с нещо различно. Любимото за мен е, когато работя в алтернативни сценични и публични пространства или ползвам технологиите по алтернативен начин. Също така, когато сам се изненадвам от резултата и имам възможност да експериментирам с други професионалисти – това са неща, към които винаги се стремя.
Имал ли непредвидими ситуации по време на живо изпълнение? Разкажи ни?
Постоянно се случват, но те са част от играта и с времето човек изтръпва. Софтуерните и хардуерните техники, които ползвам, в основата си са експериментални и доста капризни. Но това е и интересното – винаги можеш да научиш нещо ново. Беше забавно например, когато при изпълнението на един аудиовизуален пърформанс в бързината и обстоятелствата забравих да си включа лаптопа в зарядното. Но това го разбрах чак след това, защото батерията ми се изключи напълно точно на секундата след последната нота на живото изпълнение. Всъщност бях много щастлив и шокиран, че се получи така, тъй като проектът беше доста голям и изискваше доста енергия от системата. Работихме с голям българо-немски екип, прожектирах с три проектора, взимах текстури на живо през друг сървър и Photoshop, анализирах сигнали от различни сензори и музикални инструменти, експортвах в реално време 3D генеративно съдържание. Още не знам как така се получи с батерията, но предметите имат тази способност да улавят потока на енергията и да се движат с него.
Изкуство или наука, или двете вървят заедно „ръка за ръка“?
За мен разбира се вървят заедно, като това са две страни на едно и също нещо. Различният опит е важен, приемствеността между секторите и хората, споделянето на опит и работата в екип.
Какво е Metascape?
Това е последният ми завършен авторски проект, който представлява автономна и интерактивна 3D симулация. Metascape интерпретира социалната екосистема на новата цифрова реалност – метавселената. Виртуалното пространство на този метапейзаж се самоизгражда параметрично в реално време, а генеративните обекти притежават свойството да превръщат зрителите в елементи от собствената си геометрия. Софтуерният код на Metascape създава своеобразен модел на персонална идентификация в контекста на технологичното преживяване. Това е една посока, в която ми е интересно да работя в момента, тъй като винаги намирам вдъхновение в най-съвременните изразни средства, които са част и от нашето бъдеще. Metascape беше показан за първи път преди един месец в галерия Deppoo, София.
Кое представление би ни препоръчал да гледаме?
Тази година е доста динамична за мен в професионален и личен план, постоянно съм между различни репетици, проекти, срещи, както и при едно малко бебе вкъщи. Това е и причината, за съжаление, да не намирам много време да гледам други представления, освен тези, в които участвам. Но пък с удоволствие бих препоръчал „Коприна“ в Драматичен театър Пловдив – мисля, че в него свършихме много интересна работа заедно с режисьора Диана Добрева, сценографките Мира Каланова и Марина Райчинова, композитора Петя Диманова и далеч не на последно място, разбира се, драматурга Александър Секулов. Работата по този проект беше вдъхновяваща и лека, което смятам, че си личи и в представлението. Без да звучи нескромно, според мен постигнахме поне една част от „непосилната лекота на Битието“.
Снимки: Георги Вачев и Alexander Bogdan Thompson
Къде и кога можем да видим последната ти работа?
Metascape вероятно ще участва в още няколко изложби в София на есен, но в момента още нямам конкретни дати. В момента работя по друг мащабен авторски проект, чието заглавие е „2019, Синергия на бъдещето“. Той ще бъде показан към края на годината в Галерия 2019 в Пловдив. Неговата цел е да класифицира цялото дигитално наследство от 2019 – годината, в която Пловдив беше избран за Европейска столица на културата. Освен това, този архив ще генерира нови форми – цифрови обекти, които представят връзките в сложната градска мрежа и култура. За работата си по това съдържание използвам технологии, с част от които работя за първи път. Това са библиотеки за компютърно зрение (OpenCV), машинно самообучение (Machine Learning), персонализирани рендер процеси, motion tracking техники, компоненти за визуализация на данни. Тези средства предполагат и една определена естетика, и отношение – посока, която в момента ми е интересно да изследвам. Нямам търпение да стигна до крайния резултат в това ново приключение. Заповядайте!