Услуга ли е, когато някой подреди разпилените ти мисли? Когато чуеш всичко, върху което си разсъждавал в компанията на добър приятел или пък сам с чаша в ръка, изговорено ясно, без излишни прилагателни, патоси и емоционални амплитуди. Според мен е. На глас мислите придобиват друга плътност. Чуваш ги и се вслушваш, защото явно не са само в твоята глава, а в онази обща витална същност. Разбран си и разбираш – какво по-хубаво от това.
Завиждам на чувство за хумор, лишено от изясняващия поглед тип „тук трябва да се смеете” както и от излишните паузи, целящи да съсредоточат вниманието на зрителя, но вместо това го напрягат. Фен съм на поезията, но често пъти се разочаровам от самовлюбения тон на авторите ѝ. Старая се да се дистанцирам от арт средите - понякога ми идват в повече. Предполагам, че не само аз го правя.
Лято е. Културните събития са разредени, а хората в столицата- малко. Скролвам в социалната мрежа и попадам за интригуващо заглавие на спектакъл. Казва се „За неизбежната случайност”. Добре звучи, мисля си, и опитвам да разгадая за какво ли ще е. Оказа се, че поетът Иван Ланджев ще чете собствени творби, но участват и двама актьори – Славена Зайкова и Иван Петрушинов. Консултанти на спектакъла са Маргарита Младенова и Иван Добчев. Любопитството ми расте и решавам, че това трябва да се види. Голямата зала на Театрална работилница „Сфумато” се изпълва с хора от различни поколения, докато авторът свири на китара и пее на сцената. Лежерно и непретенциозно. В паметта ми се загнезди част от текста на песента: „You dont’t always get what you want, but you might find what you need…”
Заемаме местата си. Ето я тъмнината – онази дълго чакана кратка тъма, предхождаща всяко представление. Магията започва. Сценографията, дело на Венелин Шурелов, е семпла и функционална. Допринася за усещането за уединение и самота. Не ме разбирайте погрешно, в самотата няма нищо лошо, ако се чувстваме добре в собствената си компания. Във въздуха се появява къща, прожектирана от мултимедия. Зрителят я вижда, но актьорите и поетът - не. Зад един от прозорците Ланджев започва да чете за живота, за поколенията за имането и нямането, и т.н.
Мълчанието в залата бе пропукано от едновременния смях на публиката на това, че у нас от малки ни учат, че няма нищо. „Няма” трябва да носи спокойствие и сигурност. Дори невръстните деца успокояваме, повтаряйки това отрицание като мантра. В чужбина обаче е друго. Там вместо „няма, няма”, казват „there, there”. Този факт, дълбоко вкоренен в народопсихологията ни, явно е довел до последствия. Нямането създаде не малко креативни хора. Въображението на нямащия работи постоянно, за да измисли как да поправи счупеното и въобще да се справи с проблемите си. Големи и благородни хора създаде това нямане, но и големи мошеници. Имащият не му мисли много. Той не цени нищо, защото решава проблемите си с пари. Ако счупи – ще му купят ново. Ако се провини, ще му платят гаранцията и т.н.
Поезия без любов не може.
Образът на жена ту се появяваше, ту изчезваше като спомен или блян, който се изплъзва и изчезва в мъгла до следващия път, до новото видение. И после гръм. Като че ли Бог те е взел на мушка, но не иска да те убие, а само да те събуди, да ти подскаже нещо или да ти напомни, че съществува. Между стиховете Ланджев разказва историята на Рой Съливан – човекът оцелял след седем удара от гръм, но сложил край на живота си заради любов. Такива сме – можем да понесем всякакви видове болки и страдания. Това, което ни крепи е любовта, а липсата ни убива. Според мен да обгърнеш мъката си в прегръдка и да я приемеш също е любов, макар и към себе си. Нужна е, за да продължим напред.
Искрено ви препоръчвам да гледате този спектакъл. Има смисъл.