От 16ти до 23ти октомври посетих почти всичко от програмата на фестивал лаборатория NEDRAma International. За първи път бях на фестивал лаборатория и още като видях името си представих как отивам в залата в Студентски дом (където се проведе фестивалът), как ни дават по една бяла престилка и няколко колби, и започваме да забъркваме театър. Не се случи това, разбира се. Организаторите от театър Реплика предварително бяха забъркали внимателно програмата, а ние зрителите просто трябваше да наблюдаваме „експеримента“. Беше успешен.
Програмата на NEDRAma е доста разнообразна- от документален театър през танц до дискусии за съвременна българска драматургия. Както се казва, има за всеки по нещо или както самите организатори са написали „сбирщайн на различни хора и идеи“.
Първата вечер от фестивала започна с две представления, създадени по време на ателие за документален театър, което се е провело по-рано през годината. Двете представления, макар и много различни едно от друго, застъпваха по един деликатен начин темата за вярата- било то в Бог, в любовта или в някоя друга висша сила.
„Венчани за небесата“ с реж. Траяна Минкова е представление, което изследва темата за обричането в Бог и монашеството. Тук ме изненада решението да бъдат пресъздадени реакциите, мислите, пожеланията на самите актриси, докато събират материал за представлението. Обикновено в документалния театър се разказват историите на прототипите/хората, които са били интервюирани за дадения проблем. Да видиш, обаче, какво мисли артистът докато изследва темата, беше любопитно и интригуващо, освен че беше и забавно, защото нека бъдем честни- когато един светски човек (например актьор) отиде при един духовен човек (например монахиня или пък няколко), комичните ситуации са неизбежни.
На сцената се получи успешен сблъсък между суета и духовност. И за да добавя нещо в крак с модата напоследък, екипът на представлението е изцяло женски. Така че, go girls!
Второто представление за вечерта обърна внимание на една тема табу в нашето общество. „(Не)желаните“ с реж. Любомир Сапунджиев пресъздава историите на жени, взели решението да направят аборт и на хора, които биха направили всичко, за да имат дете. Тук отново има сблъсък на сцената, но този път той е между желанията на различните герои. Всички истории бяха вълнуващи, а някои те стискат за гърлото и не ти дават да „вдишаш свободно“. Поздравления за актьорите (Мадлен Йорданова, Ива Караманчева, Биляна Бозинарева, Никол Оташлийска и Иван Станчев), които успяха да ме накарат да почувствам празнината, която героите описват в разказите си. Не съм мислила, че може да е хубаво да излезеш от театър, чувствайки празнина, но в случая беше и ми хареса.
Хубаво е, когато театърът разглежда теми, които никой не би дискутирал. В случая това е и силата на документалния театър, да насочи светлината натам, където е тъмно.
На втория ден на фестивала гостуваха румънското дуо Laurențiu Bănescu (актьор) и Peca Ștefan (драматург) с представлението INVENT/(-)RY. Всъщност, не знам дали беше точно представление, по-скоро среща/разговор/презентация/сладки раздумки на по чаша. Още с влизането в залата се почувствах като на гости на непознати домакини. Всички сте попадали в подобна ситуация, не се съмнявам (или като новото гадже в компанията, или случайно попадайки на рожден ден на приятел на ваш приятел, където не познавате никого, или пък сте объркали адреса). Хем ти е леко неудобно, хем ти е вълнуващо да се запознаеш с нови хора, да си говориш по нови теми. Двамата посрещнаха зрителите с питие и почерпка, което веднага разчупи бариерата между изпълнители и публика. Последва сравнително дълго представяне на творческия път на дуото, което беше преплетено с участие на публиката, паузи за танци, музика или още една чаша ракия (аз лично се почерпих няколко пъти от ракията им. Румънците също имат силна ракия, да знаете!) или вино. Представлението няма точно начало или край, и тук отново се включи публиката, която сама трябваше да регулира колко дълго да бъде то. Оказа се, че повечето хора не бързат да си тръгват, така че това представление-парти си беше продължително. Излизайки от залата се запитах- добре де, какво беше сега това? Честно казано единствената дума, която ми идва наум е различно. Различно посрещане, различно представление, различен език (говорихме си на английски), различен театър.
Посещавайки фестивала всеки ден в тези меко казано хаотични времена напоследък, все повече си мисля колко важен и необходим е така нареченият документален театър. Това е просто театър, за тези, които могат да се „уплашат“ от документалното. Театър, който разглежда теми, забравени от медиите и от изкуството като цяло. Театър, който доближава обикновения човек до сцената и му дава глас да каже и той нещо, да е важен. Театър, който прави иначе трудно осъществимата връзка между изкуството и някои прослойки на обществото ни. Или както Неда Соколовска каза след края на представлението ѝ „Златната рибка“, че техните герои надали някога ще отидат на театър, но по този начин, представяйки историите им, те все пак стават част от едно изкуство и се прави връзка между нас –театралната публика и тях- хората, с които рядко или никога не общуваме (не цитирам, че даже може и да си доизмислям, но ми остана нещо такова като усещане).
Повечето си живеем в собствения си балон и ни е удобно.
Третото представление, което е резултат от работилница за документален театър се казва "Реанимация- Живот (на)ново". Режисьор е Детелина Станева. Актуалността на това представление ми хареса много. Мисля, че е важно театърът да "запомня" случващото се в съвремието ни. От една страна, може би, на всички ни е писнало вече от статистики за починали, за болни, за вируси, но от друга е съвсем различно, когато чуеш и видиш всичко това на сцена. Пресъздадените истории на хора, докоснали се до смъртта и победили в битката с нея са трогателни, но и отрезвяващи. Ясно ни е, че не сме безсмъртни, но понякога го забравяме. Това представление напомня, че всичко е преходно и е добре да оценяваме тук и сега-то. Хареса ми как една тежка тема (каквато е смъртта) беше предадена по начин, който дори те разсмива. Леко, със закачка през сълзите и позитивно- неоптимистична усмивка.
Последната вечер от фестивала имахме удоволствието да гледаме "Николай Коляда на балкона“. Представлението е резултат от работилница за драматургично писане, която се е провела преди около 2 години. Водещ на работилницата е Николай Коляда. Тук отново се забеляза актуалността на темите, които вълнуват всеки един от авторите. Представиха се кратки етюди на участвалите в работилницата млади драматурзи, които бяха свързани в едно цяло от режисьорите Надя Панчева и Детелина Станева. Всеки текст носеше различен белег на времето ни и проблемите, които ни заобикалят- от самотата до тоталния и така модерен burn out или "прегряване" на съзнанието, душата, човека като цяло. Опитността на някои от драматурзите (например Иван Димитров) се забеляза дори и в кратък етюд, в който имаше толкова много действие, обрати, кулминация, завладяващи и забавни диалози, че ти се иска да гледаш още, макар и краят да си е точно на място. За пореден път се убеждавам, че има смисъл от подобни работилници, ателиета или както и да ги наречем събития, на които едни хора да се събират с други хора със сходни интереси, и просто да създават.
Във фестивалната програма присъстваха още:
„Клопка“ с режисура и хореография на Стефания Георгиева и Калина Георгиева от театър Атом. Повече внимание на съвременен танц ще обърнем в някой от следващите текстове. Тук само ще кажа, че силно ме впечатлиха и двете танцови миниатюри и ви препоръчвам да ги гледате при първа възможност.
"Г-ца Анна“ – Психоаналитично съновидение, вдъхновено от случая „Г-ца Анна О.“ на Йозеф Бройер и статии на Зигмунд Фройд. Режисьор е Елица Йовчева.
Надявам се повече хора да обърнат внимание на документалния и независим театър в България, защото има смисъл. Една от целите на театъра е именно да те накара да се замислиш, да се вгледаш в собствената си ценностна система и да видиш има ли как да я подобриш. Или поне аз така си мисля. Всеки може да си намира различен смисъл в театъра, разбира се.
Театър Реплика вече 10 години запознава публиката в София с нови форми на документалния (а и не само) театър и се грижи за неговото популяризиране. Скоро мина премиерата им на театралния сериал "Престъпление и наказание", който продължава 8 часа и честно казано нямам търпение да гледам! (това е лек намек към театър Реплика за нова дата) И за да приключи този текст- NEDRAma International е необходим фестивал и се надявам да има все повече и повече публика всяка следваща година. Точка.