top of page
  • Биляна Бозинарева

„Гризачи” - Меланхолия по силни хора и забравени ценноси


Факт е, че последните години всеки трети човек прописа. Дали ще е хайку, стихове, разкази, романи, автобиография или друго, няма значение. Многотията я има, а качеството все по-рядко. Творчеството е висша човешка необходимост и се разполага в не едно измерение. Хубаво е, че го има. Оттам нататък - кой колкото си може.

Когато разбрах, че любимият ми български актьор е издал книга с разкази, се зарадвах, но и се притесних. Чудех се дали, ако не ми хареса как пише, ще остана без фаворит в гилдията? Не, че няма други добри актьори, на които да залепя значката „любим”, но пуст инат и любопитство. Не искам. Исках да прочета книгата. Прочетох я и за щастие не се разочаровах.

Разказите са мъжки, както самият автор се е изразил – те са „от дядовци и внучета”. Героите са темерути, за които думи като морал, достойнство и любов не са само литературни измислици, а начин на живот и причина за края му.

В осемнадесет разказа Йорданов ни запознава с терзанията и съдбите на реални хора, които са били част от живота и рода му. В края на книгата дори има техни снимки. Дали някои от историите са доизмислени и има ли спестено, мога само да гадая.

У читателя се създава усещане за носталгия по онзи жесток, но истински живот, по онези силни и честни хора с ярки характери и осъзната душевност. Носталгия по думата, която тежи на мястото си.

Тези хора още ги има, но са на изчезване. Най-вероятно са смятани за луди, защото не се вписват в настоящето - в консуматорското общество, водещо войните си в социалните мрежи и неуспяващо да събере смелост да каже мнението си в очите. Безгръбначността се превърна в мода и дори се смята за положително качество, а необходимостта от смели, широко скроени и мъдри чешити е огромна.

В последните страници авторът призовава жестоките истини да не бъдат спестявани. Самият факт, че споделя част от родовата си история е начало и пример за изграждане на по-смислено общество.

Разказите са завладяващи. Щастливият край е рядкост, защото не е край. Край няма. Ние сме продължение на родовете си и колелото на живота продължава да се върти. Питам се обаче как допуснахме този разпад на ценности? Кое ни завъртя ума и притъпи сетивата? Защо погребахме почти всичко свято заедно с паметта и съвестта си? С какво и защо го заменихме?






26 views0 comments
bottom of page