• Катерина Георгиева

Electric Оrpheus предвижда апокалипсиси


Ако някога сте се чудили защо ви е скучна музикалната сцена в България, защо всичко е толкова едно и също, защо комерсът е комерс, защо текстовете са глупави, защо ритмите не ви счупват, защо рядко чуваме нещо, което е наистина различно от масовата мелодия на годината, евровизия, България търси талант и така нататък...

Та, ако се чудите защо е всичко това, най-вероятно никога не сте чували за Electric Orpheus и не сте го посещавали. Реалност, която само може да ме натъжава и да ме кара да се държа невъзпитано, и да задавам неудобни въпроси от рода на „ Kога най-после ще отидеш на нещо, за което не си чувал?“, „ Kолко ти струва диванът?“ и „Знам, че предпочиташ онова просеко хипстър парти, ама...?“ и т.н. Вместо това просто отмятам гордо назад коса (като Дани Девито) и си посядвам кротко под някоя липа.

И за да не заприлича това на есе на третокласник (въпреки че ми се иска), идвам да ви кажа, че ELECTRIC ORPHEUS е единственият български фестивал, на който се представят банди от всички възможни поджанрове, стилистики и естетики на рокендрола. Концентрирано, еклектично, дръзко и доста смело е да се прави такъв тип фестивал в България, където всяко нещо, рискуващо да ни извади от комфорта, дебне зад ъгъла като голям дебел бургер с авокадо и кюфте от африкански банани. Ето как самите създатели определят себе си:


„Electric Orpheus е музикален фестивал в България. Ние представяме това, което обичаме. От рокендрол до съвременен джаз и електроника. Широк спектър от вълнуваща музика и артисти от световната сцена, в които ще се влюбите.“

Точно така, влюбваме се всяка година, а тази особено много ни липсва локацията на лозовите масиви около Брестовица (моля, всички софиянци да си видят мапса на айфоните). От личен разговор с един от организаторите разбирам, че там вече усърдно се строи нещо, блъска се бетон, някакви такива нормални и рутинни събития. Но това не отказва екипа. След като там вече няма място за рокендрол, квартал Тракия в Пловдив се превръща в следващата вече индустриална зона за взривяване на човеците с яка музика. Разбирайки, че събитието няма да е около лозята, почти веднага се отказвам. Един от спомените ми е как се развявам боса два дни на лятното слънце, не знам кой ден е, с един приятел се мажем с цикламено (розово) червило, а всяка минута на сцената се случва нещо шантаво, нещо стилно, нещо покъртително, нещо комично (за мен лично беше комично как Крум от Doesn’t Frogs си счупи китарата). Помня, че тогава някак леко, но много осезаемо, критерият ми за музикален фестивал се облече с логото на този. Наметна се грижливо и сякаш се обърна към мен зяпнал и ококорен, заплашвайки ме да не му изневерявам с някой по-посредствен и традиционен. Ще се постарая, скъпи!

И така. 2022-ра. Отказът ми да стъпя в Тракия се случи едновременно със смяната на локация и информацията, че някои от най-чаканите групи няма да успеят да дойдат (New Candys, Bazooka, Strawberry Pills). В Тракия, от разни административни или квартални съображения, пък казали в последния момент, че няма да стане (така разбрах аз, ако греша, поправете ме). Локацията за концертите се измества в Bee Bop Café, а партитата в познатото на цял град Fargo. Разбира се, тези локации въобще не ги свързвам с фестивала, но какво пък, ново място, нова енергия. Не успявам да отида първия ден, но затова пък съботата ми изкърти всичките кости и ме върна на начален старт щастие, и полудяване. Те често са в едно, ако не помните. Първата група безусловно ми е култ. Klen е английска банда с присъствие на улична театрална трупа, абсурдно комбинираща сценично поведение на шут, Панталоне от Комедия дел‘ Арте и омaгьосани елфи от нереализирана стотна серия на Властелинът на пръстените. В първия момент можеш да се заблудиш, че това е типичният рокендрол за продължително разклащане до стигане на медитация, но е илюзия. Това е артистично преживяване със смешна хореография, вокалист, облечен с халат и барабанист, свирещ прав с очилата на баба ми. И няма да повярвате, но това не седи фалшиво, дори не седи режисирано. Момчетата от Обединеното Кралство просто обичат приказките, драскащите акорди и автентичното концертно присъствие. И за да ви докажа, че не съм подвластна на някакви симпатии, моят партньор в танците (Роня на 9 години) усети със същата сила магнетизма на този театрален рок пърформанс, в който не си поемахме никаква пауза от танцуването.

Следващата банда започва тежко. Тежки китари, тежки руси коси, тежки голи до кръста английски викинги, които няма да се лигавят и няма да губят време в ухажване на публиката, а директно заглушават какъвто и да е опит да си създадеш нагласа. Nirvana, първият им албум, Сиатъл, скъсани пуловери и много малко хардкор- това са моите асоциации (като изключим крещенето, което само по себе си е като вик от поема на Едгар Алън По). Yo No Se внезапно ме вкарват в ролята на гневна металка, която си мята косата и крещи в опит да заглуши вокала. В добавка с черни гарвани, дълги и влажни английски нощи и студена бира от дървена халба. Ето защо харесвам концертите на този фестивал. Винаги можеш да си измислиш сюжет, в който да се пренесеш сюрреалистично, без задължително да можеш да кажеш къде е бил първият концерт от Sonic Youth, защо един от албумите на Faith No More се нарича King for a Day и какво кара Джими Хендрикс да си чупи тая толкова прекрасна, скъпа китара. Воаля!

Следете страницата на феста за бъдещи ритуали:

https://www.facebook.com/ElectricOrpheusFest




111 views0 comments

Recent Posts

See All