Знаете ли кое е онова нещо, което най-много може да чопли един пловдивчанин в Търново? Не, не е въпросът кой е по-красив, твърде банално е. Въпросът е от далеч по-болезнено естество, а сравнението е неизбежно и връхлитащо като... (няма да кажа онова, което ми идва първо, въпреки че вече почти го казах) бял сос върху дюнер. Как ние не успяхме да запазим тази романтична автентичност, а поголовно я заместихме с претенция, фалшива елитарност, скъпа хипстърия и мързелив еснафлък? Добре, спирам, защото се сещам поне за няколко интелектуалци (някои приятели, други още не), които ме смятат за хейтър на собствения ми град, пък то аз даже го обожавам и със скъпите му картофки с билки в Капана (заради това най-малко, но поне опитах). Изданието на фестивала 48 часа Варуша Юг, което се случи за първи път във Велико Търново между 19 и 21-ви август цъфти именно с това качество, което двамата му по-големи арт братовчеди Пловдив и София позацапаха – стремеж да се запази оригиналът.
В тази въвеждаща статия ще направя кратък обзор на музикалните събития (не знам защо при думата „обзор“ ми изниква Минчо Празников, сигурно съм запомнила как съветва да не ходим сега на море в Обзор, че ще вали), които добавят необходимата доза звук в програмата на фестивала. Или пък няма да направя? В резюме, което обикновено е на финала, но сега ще сложа тук, организаторите са се опитали да задоволят различни вкусове и да предложат на великотърновци музика, която в друг момент едва ли имат възможност да чуят на живо.
Без да се опитвам да изреждам по отделно, всички музикални изпълнения, от гаражния пънк в подземията на Melon до претенциозния спектакъл на Les Animax Savages, си заслужаваха вятъра в косите и премрежеността в погледа над вековния град. Първата вечер ни посрещна гръмко – холандците Magnetic Spaceman ме върнаха във времето, когато групи като Blink 182 (сравнението не е буквално, а метафизично, моля!) създаваха мода с бели чорапи и кецове Vans, но паралелно с това ме сближиха с гнева на Кърт Кобейн, и ми предадоха чувството, че митът за спокойните и добре живеещи „нидерландци“ вероятно е наистина само мит. Предполагам, че голяма част от гостите на фестивала не са пристигнали още в петък и този взрив ще бъде оценен от малка група от хора (за разлика от другите музикални събития в събота), но именно това ме кара да си мисля, че ъндърграундът (така и не намерих български еквивалент) не е умрял безвъзвратно. И за да не остана в полето на познатите музикални вкусове от нашето детство, ще добавя, че бандата има прекрасно сценично поведение, което лекува чрез странни хореографии, качване върху плотове, крясъци и израз на всичко онова, което с цигулка, и в интелектуален разговор не можеш да си позволиш.
Другото присъствие, което ще запомня, за ваша изненада сигурна съм, защото не е от гръмките имена в музикалната програма, е абсолютно небрежният концерт-разговор на Станислав Гайтанджиев и неговия барабанист (съжалявам, никъде не откривам името му, както и това на групата, ако има). Всъщност, идеята е съвсем друга. Квартално- интимна е. Става въпрос за един необикновен фризьорски салон, който подобаващо Алиса в страната на чудесата се е скрил в една от уличките на Велико Търново и подканя да се изгубиш в него, макар и да не искаш френско каре. Самият Станислав има очарователна визия за мястото, което се помещава в сграда от 1890-та година. Мечтата му е семпла – да запази и вдъхновява другите със своите собствени любими светове, с неговата „бурна младост“, която явно не се е подложила на „модерните“ нови течения, и няма нищо против да създаде малък хаос от кубинки, плочи, снимки, музикални инструменти, златни черепи, стари часовници, фотоапарати и какво ли още не в „Фризьорницъ-Щастливите ножици“ (Ул. Опълченска 1Б). В самото рекламно видео за фестивала Станислав казва, че освен подстригването, в някакъв момент ще хване китарата, а неговият приятел барабаните и ще посвирят пред салона. А ние ще се поклащаме с радостни усмивки и ще си припомняме, че животът някога е бил и много хубав, когато не сме имали толкова претенции и избор на „модерни“ събития.
И не на последно място ще кажа– искам отново парти пред Административния съд и затворена за коли пешеходна зона. А защо не второто завинаги? Финал на една изпълнена за кратко утопия или как градът може да бъде изкуство и култура без това да стои напънато. Скачайте до Търново всеки път, когато можете, защото (според мен) Галин Попов и компания нямат намерение да оставят града да се носи в инертност. Евала и на добър час на всичко!