• Биляна Бозинарева

Ходене по кръчмите

Updated: May 25


Снимка: Ивелина Чолакова

Ходенето по кръчмите доста липсваше на любителите му в последно време. Има, естествено, професионалисти по обхождането на този тип заведения, както и такива, които рядко стъпват по едно или друго съображение. Сега е лято. Някои хора позабравиха за пандемията, заведенията работят до късно и не искат сертификат за ваксинация или тест. Животът придоби познатия цвят и веселост. Обичайната нелепост продължава да е навсякъде около нас, макар и по други начини, но може би в това е чарът на съществуването (онзи дълбок смисъл, оплетен в случайности, странности и носещ тежестта на всичките ни очаквания на гърба си). Предполагам, че му натежават и затова често биваме разочаровани.



В моноспектакъла "Ходене по кръчмите" на Благой Бойчев, който е по текст на Бойчо Бойчев (български автор, който за първи път е поставен на сцена, но за това след малко), героят и неговите авери, ако мога така да се изразя, търсят същия този дълбок смисъл. На всичко отгоре са и студенти по философия, което предполага задълбочено издирване. Как точно ще го правят – с алкохол. Къде – по кръчмите.

Те и сега студентите (а и не само) са редовни посетители на баровете, но какво и как го търсят е спорно. Както стана модерно да се казва: „Всеки сам си преценя“.

Експедицията на нашите герои носи името „1300 години българска кръчма“, а ето ги и целите:

-За да не попаднем в ада на утрешния ден, в който е махмурлукът, не трябва да допускаме утрешният ден да настъпи. Затова трябва да пием денонощно!

-Да обиколим мъките, за да ги разберем!

-Да установим, дали след денонощно пиене ще прозрем висшия смисъл или ще попаднем в сърцето на нищото...

Актьорът и режисьор Благой Бойчев влиза в ролята на Пепи - един от четиримата състуденти в историята, като през неговия поглед изиграва и останалите трима - Боби, Мъро, Джери. Отдавна не се бях смяла с глас на представление. Честно казано почти не ми се случва и то не защото ме е срам или нямам чувство за хумор, а по-скоро това отсреща е или плоско, според моите виждания, или очаквано, или не особено добре изиграно. Е, този път всичко беше както трябва. След спектакъла чувствах удовлетворение, а не жал по изгубено време и липсващо качество. Пиянската наивност, погледната през вероятно трезвия поглед на зрителя е изключително интересно нещо. Тя е толкова честна и неподправена, че дори може да извлечеш мъдри заключения за битието или да си зададеш въпроси, чиито отговори едва ли ще са категорични.

Персонажите не са типични, а ярки и завладяващи. В историята има и жена, разбира се. На пръв поглед елементарна, но същевременно загадъчна. Тя става Тема и смисъл чрез липсата си, а присъствието кара героите да заживеят в настоящето.

Спектакълът напомня на филма „Още по едно“ на Томас Винтерберг. В него, обаче, става дума не за студенти, а за преподаватели, които решават да изпробват теорията на норвежкия психолог Фин Скордеруд, че човек е роден с 0,05% недостиг на алкохол в кръвта. Четиримата възрастни се опитват да се поддържат постоянно пийнали на това перфектно равнище. Прекрасен филм, актьори и прочее. Препоръчвам да го гледате, ако още не сте.

В случая на „Ходене по кръчмите“ героите не се стремят да запазват някакъв процент на алкохолно опиянение. Те търсят прозрения. Така алкохолът от цел се превръща в средство за намиране на смисъла. Фактът, че това е моноспектакъл, допринася много любопитната стойност на това – как наш приятел би разказал за подобна пиянска история с нас пред други хора. Предполагам, че публиката, поне от части, се е припознала в някои от персонажите. А най-хубавото е, че в изиграването нямаше грам подигравка, дори се прокрадваше някаква носталгия и обич по тези стари приятели, и всичките им странности, отличителни черти и прости, но гениални идеи и прозрения.

Действието се развива през 1980г. Оттогава насам са се променили само локациите и имената на кръчмите, но всичко останало си остава същото (като изключим музиката в този вид заведения, а и по принцип). Тук е моментът да кажа, че музикалното оформление на спектакъла не беше гръмко и помпозно, а по-скоро като фон, който те пренася в атмосферата на онова време. Тя е дело на младия композитор Добромир Кисьов. Момче, на което явно му се занимава, а и му се и отдава, което е много добре за нас като слушатели и зрители. Сценографията е семпла, но практична – идеалният вариант за такъв тип спектакъл. По нея е работила Мирела Василева.

Текстът, както разбрахте по-горе, е дело на Бойчо Бойчев. За мое съжаление в търсачките не намерих много за него, освен в електронни книжарници за книги и то не какви да е, а по философия. В един сайт пък намерих следното:

Бойчо Бойчев е доцент, доктор по философия. Научните му интереси са в областта на екзистенциалната философия, философската антропология и православната етика. Преподавател е по „Философия”, „Логика” и „Етика” във ВСУ „Черноризец Храбър”, катедра „Психология”. Води лекционни курсове в магистърските програми „Психология и психопатология на развитието” и "Приложна психология (Психология на сигурността)". Автор е на множество статии, на студии, доклади, интервюта и текстове, популяризиращи философската проблемност. По значимите му научни трудове са „Очерци по философия” (1995) и по границите на комуникативността” (2004). Носител е на литературни награди. (1)

И се оказа, че може би цялата история от представлението или поне част от нея e истина. Питам се само: Защо чак се сега вижда бял свят?


Източник:

  1. http://publish.vfu.bg/bg/producer/boycho-boychev/24.html?fbclid=IwAR3bj2KcC-ehcXpidlLAKV8ujdX5zUutTJtrDvpGM7YVa9jN5Sy4VY97tUQ


94 views0 comments