Усмивката на Милица Гладнишка и Мона Лиза
Updated: May 4
Преди повече от 10 години, един най-любимите ни театрални режисьори- Веселка Кунчева- заснема късометражния филм „Мона Лиза“. Едва сега, след толкова време, той успя да достигне и до нас. Беше прожектиран по време на Национален фестивал на българското кино „Васил Гендов“, който се проведе преди броени дни в София и по-конкретно в Дом на киното.
По време на фестивала на голям екран се видяха много късометражни филми. Няма да пишем за всички, защото, ако трябва да сме честни, някои си останаха там в залата. Имаше такива, които едвам изгледахме, но хубавото е, че между всички изпъкнаха няколко имена, които си заслужават да бъдат отразени (вече писахме за „Мечтата на Наташа“, а скоро ще може да прочетете и за „Черешова задушница“).
Едно от заглавията, които направиха впечатление е именно „Мона Лиза“. Филмът е кратък, не е особено динамичен, но за сметка на това носи силни емоции. Един път, един мъж, една жена и едно магаре. Звучи просто, но в дълбочината на краткия разговор (или по-скоро монолог) се открива душевността и на двамата герои.
Той е мъж, силно вярващ в патриархата. Тя е жена, отраснала и възпитана в ценностите на този мъжки свят. Самото начало на филма може да предизвика смях, но всъщност е болезнено представяне на една реалност, която макар и в самия филм да е по-назад във времето, съществува с пълна сила и днес (епохата не е ясно заявена, макар че носиите предполагат по-далечно време). Виждаме как жената (Милица Гладнишка) носи на гръб огромен куп сено, ходейки пеша под знойното слънце. Пред нея гордо язди магарето мъжа ѝ (Дани Обретенов). Това е. Те вървят. Тя превита на две от тежестта и умората, той изправен се поклаща върху магарето и говори. Говори за всичко това, което тя вече знае, може и дори е направила. Той не се интересува от нейните чувства, от нейните мисли, от нея самата. Тя е принизена до животно. Той не носи товар на плещите си, а напротив, той самият бива носен. От другата страна тя върви тихо и без мрънкане. Тя знае мястото си в този мъжки свят. Тя е силна и вътрешно, и външно. Тя може да се справи сама с всичко. Не се ядосва. Смирена е, и то по най-благородния начин. Когато най-после спират за кратка почивка, тя се изправя и сваля товара от гърба си. Тогава като че ли той за първи път я вижда. Дали обаче не е твърде късно да промени каквото и да било?
Филмът завършва с отворен финал, така че всеки сам да си тълкува какво ще се случи, след като ние вече не сме свидетели. Може би отново тя ще вдигне товара и ще тръгне кротко след него без да каже и дума. А може и той да поеме за малко тежестта, а тя да яхне магарето гордо пред него. Пожелателно е второто. Сценарист на филма е Мария Станкова, а оператор Веселин Христов. Интересно е решението последната сцена да се превърне в жива картина-реплика на Мона Лиза на Да Винчи. Може би като продължителност идва малко в повече, особено на фона на иначе краткия филм. Тайнствената усмивка и погледът на героинята оставят чувство за незнание какво се върти в главата ѝ. Разочарована ли е? Изморена ли е? Жадна ли е? Или пък крои план за отмъщение? Тиха и спокойна, застинала картина на фона на безкрайното поле. Усмивката ѝ е едва доловима, но говори много и за всеки казва нещо различно (може би зависи в какво състояние на духа е всеки, който гледа).
Веселка Кунчева е доказал се режисьор, който изследва душата на героите си и винаги замисля публиката, и ѝ дава стимул да се променя към добро. Мисля, че и тук, в този кратък филм, това е водещо. Да се замислим за откъсване от егото, да погледнем другия, и ако можем да се поставим на негово място. Да бъдем по-смирени и по-толерантни, да бъдем по-човечни (а това, особено днес, е от изключително значение).