• Катерина Георгиева

Този филм трябва да се гледа

Updated: Oct 6


На 23-ти септември в Градска библиотека „Паисий Хилендарски“, Асеновград, беше предпремиерата на филма „Пъпна връв“. Щастлива съм, че успях да гледам филма за първи път именно там, защото има нещо особено силно в начина, по който асеновградчани се подкрепят взаимно. Наличието на пълно фоайе на библиотеката и прииждащите хора ме убеди в нещо, което отдавна си мисля – имаме да ги гоним по споделеност и заедност.

Премиерата на „Пъпна връв“, иначе, не прилича на другите премиери на филми. Екипът е неизвестен, актьорите непознати, а посланието е по-скоро на планетарно ниво, отколкото само на художествно, документално, социално или друго някакво. Самите хора от екипа наричат част от участниците в него „протагонисти“. В древногръцкия театър протагонистът е главният герой, той е носителят на „драмата“, така да се каже. В случая протагонистите са мисионери, поети и мечтатели, които, обаче, не са яхнали вълната на писалката, сцената или платното, а търсят признаци на своето съществуване отвъд светското, модерното, градското. Тук главните герои не просто „се завръщат на село“, както е тенденциозно напоследък, те се събуждат с мръсни ръце и си лягат чисти. В едно изречение – „Пъпна връв“ е опит да се разкаже доста живописно и поетично за връщането към корените. Връщането към корените като единствена възможност отново да се идентифицираме, да се намерим сред превода, да заговорим с птиците и да чуем песента на лятото. Казвам „поетично“ и мисля, че това е много важно естетическо решение за филма, който можеше да бъде решен в класически документален стил. За силното въздействие на филма централна роля играе срещата с младите хора, които са избрали сами да си произвеждат храната – хора, които не са дошли научени с практически умения и знания как се прави това, а хора, които са направили избора да се научат.

Филмът е кинематографски експеримент и доколкото знам екипът му няма дългогодишен опит в правенето на кино. В него по много вълнуващ начин се преплитат мислите на главните герои с кадри от техния избор на живот – този на земеделеца, на човека, който всяка сутрин се среща със земята, с пръстта, с калта, с насекомите, с различните трудности в това да отглежда, да поддържа и захранва в себе си любов и грижа към това, което създава с ръцете си. Амбициозно е операторското майсторство, което действа на зрителя като вълшебен разказ- приказка за връщането на човека към природата и запазването на връзката му с нея. Някои от кадрите и решенията ми напомнят на филмите „Baraka“ и „Ashes and snow“, които действат медитативно и почти трансиращо на публиката. Във филма има и много чувство за хумор, което допълнително напомня на гледащия, че това тук е много истинско, много човешко и естествено. Имам леки бележки към някои по-буквални послания и изказвания, които изкарваха зрителя от поетичната омая, вероятно такава е била целта им, но без тях, според мен, щеше да е по-силно. Един от героите директно нарече всички, които пазаруват и живеят в града, овце. Нямам против да блея понякога, но не ми харесва, когато едно артистично произведение се превърне в място за сочене на пръст и заканване. Тази лека патетика беше единственото нещо, към което имам някакви пожелания. Така де, да има по-малко патетика!

От друга страна, необикновеният ентусиазъм и стремежът да бъде предадено едно такова силно послание и идея, оправдава наивността при някои по-протяжни и илюстративни визуални решения. Усеща се, че този филм е толкова важен за хората, които са го правили, че от всеки кадър и дума се ражда някакъв нов свят, който толкова прилича на добрия стар, но сякаш в него има повече устременост и категоричност. От друга страна, филмът ми напомни с какви наистина суетни и ненужни неща се занимаваме всеки ден в ежедневието си, в битката си с днешното, с реда, с установеното, и ме накара да се замисля за пореден път какви ценности са важни за нас днес? Какви човешки закони ни движат тук, в града, където нямаме време за малките, истински неща, банални, но живототворящи – съзерцание на небе, докосване до листо, усещане за земя, заравяне на пръсти в купчина зърна, погалване на зеленчук. Представям си много от кадрите и изреченията, написани на билбордове по магистрала Тракия. Представям си една утопична магистрала, по която вместо едрогърдести същества, рекламиращи бойлери, четем сънищата на прадедите ни. Защото голяма част от филма ме върна в детството ми – там, където все още съществува хармонична връзка между човек и природа, човек и земя, човек и корени.

Мисля, че днес този филм ни е повече от необходим. Би било хубаво повече хора да го гледат. Добронамерена забележка за доброто на екипа – моля, не обяснявайте преди филма самия филм. Това е абсолютно ненужно и отнема от възможността на зрителя да се потопи изцяло в магиката на това, което му се поднася.

И не на последно място – радвам се, че филмът бе посветен на Никола Петров, един пълнокръвен асеновградчанин, който наскоро светът загуби. Неговата мотивация и желание да прави нещо за този град бе необикновена. Клише е да кажа, че го заслужава, затова се наслаждавам на бирата, която обичах да си взимам от Ко Ши Бирим. Защото няма нищо по-човешко от това да чуеш една хубава дума от някого, при когото сърдечността не е самоцел.

Наздраве и не забравяйте да си сеете семената!


https://umbilical.film/bg/

https://www.facebook.com/UMBILICALCORD2022

https://www.facebook.com/BeerShopKoShiBirim




473 views0 comments