Театър ли е отворената репетиция?

Много въпроси висят в полезрението на българския ни театър. Висят, висят и понякога така си остават. Като Пипи Дългото Чорапче в очакване на цунами, торнадо или теоретичен труд върху разсъжденията за посттравматичния театър. Ето идея за един съвсем нов жанр – хем актуален, хем по темата за психиката (защото тази година ни е небходимо), хем като нова посока за театрален език. Нашият театър като че ли не е преживял откровено своите стаени амбиции за бунт, ако не броим края на 60-те и 70-те и малко от 80-те и 90-те, когато на картата на сцените ни са се правили истински „опити“. Някак все под ъгъла на интелектуализирането, теоретизирането и аналитичното се носим. Аз под „опит“ разбирам намирането на начин една група от хора да бъдат въвлечени в някакво преживяване, което не принадлежи на установени закони (разбира се, такъв може и да е т.нар. класически театър, но доста по-рядко), издирва в процеса на създаване своя най-близък език, наблюдава и изследва, като в дивата степ, видове, които не познава. „Въведение в тяхната картина“ се получи (по Маргарит Минков и Хармс), но бързам да кажа, че харесвам и подкрепям „опитите“, а що се отнася до въпроса „отворената репетиция театър ли е?“ не понасям всякакви гръмки и сериозни изявления от рода на „това не е театър“, „онова не е куклен театър“, „те ще ми се правят на авангардисти!“ или любимото „това не е пиеса!“.

Защото не всеки има смелост да събере екип от независими артисти (кой с бебе, кой с друго бебе, кой от друг град, кой без смартфон), да ги набута в някаква форма, която никъде не се учи и няма закони, да ги вкара след това в бар, да включи и незрящи момичета в роля и без съвсем да става въпрос за „премиера“ да излезе пред публика. Велимир Велев е познат на част от театралната ни гилдия и съм сигурна, че всички помнят красотата на „Жажда“. Също така, склонна съм да преподлагам как познаващите работата му може и да изцъкат с език, и да промърморят познатото „талантлив е, защо се занимава с глупости?“, но самите те не са правили толкова много глупости в живота си, и може би не знаят колко е сладко да правиш глупости понякога. А в случая дори не става въпрос за това, защото, вижте заглавието- „Стойността на живота – лекция по позитивна психология".

На 30-ти ноември в Temple Bar Пловдив, гледах тази репетиция/премиера/опит, който е доста адекватен, болезнен и актуален като тема. Тъй като представлението е нещо доста неуловимо като жанр, би било глупаво да ви разказвам сюжета. Най-вероятно точно това ще ви изненада – ще си купите чаша наливен Гларус (минутка за реклама на любимия ми бар в Пловдив и поздравления за гостоприемството), ще седнете на някой удобен диван или на неудобен стол, ще се опитате да започнете своя собствен монолог за това колко гаден е животът, как нищо не ви стига в тая „шибана“ държава, защо няма един свестен мъж в тоя град, как био авокадото е поскъпнало и т.н., но няма да успеете, защото ще бъдете прекъснати от непознат мъж с очила, дама с леконравно поведение и ярък грим, налудничава жена с бебе и нежен циганин с косата на Антонио Бандерас. И те ще ви въвлекат в своя разказ, който ще криволичи между студената бира, сметките за ток, после може да завие след някоя случайно подхвърлена реплика за проблемите на инфраструктурата, и да се върне при темата за равноправието. И питате дали това е театър? Всичко извънредно, което може да ви изкара от потока на ежедневието ви е театър (което пък защо ми напомни, че Кени ми липсва на главната?) А и вярвам, че моменти като този (от развитието на човечеството) са доста подходящи за създаването на нови посоки в изкуството – като онази най-чувствителна и директна лупа за преживяваното от човека. Онези посоки, които биха могли да родят по-смели, по-откровени и по-живи форми на театър – боравещи с чувства и емоции дръзко и безусловно. Като в детска игра, ръгби или изкачване на връх.

И в този ред на мисли, отворената репетиция на „стойността на живота“ ме замисли за точно такива неща – какво е театър, имаме ли нужда да ГО казваме въобще (всеки може да напише за себе си по един малък трактат), и най-вече – какво за нас е смисълът? Може ли смисълът да е оплакване и неудовлетворение до момента, в който не срещнем смъртта? Защото може ли без нея да оценим живота или той вечно ще се блъска между „това, което може да е“, „това, което не е“ и смиреното, но все пак радостно „това, което е".

Следете за нови дати и инфо на: https://www.facebook.com/theatrevia и shorturl.at/nrK12 .

Забравих да кажа, че събието се стриймваше онлайн и реално можехте да участвате в действието като виртуален зрител, или просто да си сърбате чая, докато артистите се подлагат на риск.

А ако не искате да сърбате чай, а разнообразна бира: https://www.facebook.com/templebarplovdiv