Страх- kарикатура на българското общество.

С любопитство отидох да гледам последния филм на Ивайло Христов- „Страх“. От една страна, защото ми е любопитно българското кино и какво ново се случва в него, от друга ще си призная, че беше и заради развилия се онлайн „скандал“ (то вече всъщност други има ли?) по темата оскари и кой наш филм да отиде там, евентуално.

Ще коментирам само Страх.

Филмът е описан като разказ за любовта между българка и бежанец. Честно казано, не мисля, че това е основната линия, която се проследява. За мен акцентът е върху обществото ни и начина, по който възприемаме чуждото, непознатото и изобщо всичко, което е ново и различно.

Темата за бежанците ме вълнува от доста време и заедно с екипа на Театър на отговорността сме работили по нея неведнъж. Дори скоро беше премиерата на представлението ни „Жълтата котка“, което проследява живота на жена бежанец от Иран (тук беше нежеланият момент за самореклама, но с основна цел да се каже: да, запознати сме с темата).

Да се върнем на филма „Страх“ отново. Често хората правим нелогични, абсурдни и дори животозастрашаващи неща само и единствено от страх. Страхът, че нещо чуждо иска да ни стане близко е силен и кара човек да оглупее. Във филма именно това оглупяване е много добре представено.

Сцените в кръчмата, в поделението, на площада, на всички обществени места са толкова абсурдни, че дори абсолютната липса на политкоректност (най-модерната дума в 21-ви век) остава незабелязана, защото би трябвало на всеки зрител да му е ясно, че това е комедия с цел показване на едни крайности, които все още битуват в обществото ни (омраза, расизъм, завист, ревност, страх).

България на българите е толкова често споменавано, колкото са и наздравиците на масата в кръчмата. Чуждото щастие е престъпление и задължително е изградено върху нещо незаконно, нещо „тъмно“, заслужаващо съд и присъда. Всички бежанци са лоши, всички са опасни и трябва да се махат. Бизнесмените са над управниците и решават съдбата на хората в селото.

Главната роля (Светла) е поверена на Светлана Янчева. Някак през целия филм си представях как тя влиза в образите, които напоследък Франсис Макдорманд изиграва, и как се справя блестящо, и печели награди след награди, и съм сигурна, че го може (в една друга география).

Бежанец от Африка на име Бамба (изигран от Майкъл Флеминг) попада на Светла насред гората близо до селото, в което тя живее. Светла е тръгнала на лов. Тя е от жените, които умеят всичко- тя е силна, независима, отстоява принципите си и се бори за тях. Единственият герой във филма, който поема отговорност е именно тя- Светла. Спазвайки закона, тя отвежда бежанеца към селото, за да го предаде на властите. Властите, обаче, не искат да имат нищо общо, нито да поемат отговорност (колко изненадващо, нали?) Двамата по стечение на обстоятелствата заживяват заедно ( тя като добър човек не би могла да остави някой навън в студа, без подслон, без храна). И двамата са страдали, и двамата са губили, и двамата са сами в света. Логично се спасяват един друг, и тук започва борбата им със злобата, ревността, расизма, необразоваността и всички други така „позитивни“ качества на хората, живеещи в това село, което наистина е като карикатура на цялото ни общество. Стериотипите са увеличени с лупа, което превръща ситуациите във филма от трагични (каквито в действителност са) в комични. Може би точно по този начин трябва да се представят негативите на обществото ни, през смях, с голяма доза самоирония и сарказъм. А не с вечния драматичен патос, който гледаме в българското кино вече и аз не знам колко години....поне 30.

Страх е заснет в черно и бяло. Не за първи път Ивайло Христов работи в черно и бяло (виж. Каръци). Разбирам решението му (а може би и на оператора Емил Христов) да снимат така- за да се акцентира върху актьорите, върху самото действие и история, може би. Но на мен, честно казано, ми липсваше синьото море, което често присъстваше в кадрите.

На края на филма се появява и самият Ивайло Христов, който някак слага край на една глава от историята на героите си и ги изпраща по пътя към продължението, което може би ще е по-приказно и откъснато от реалността.

Страх за мен е комедия, която добре балансира между реализъм и гротеска, с леки елементи на ситуационна комедия. Определено може да се посмееш над себе си, над родината си и над съгражданите си, и в това няма нищо лошо. Време е да се научим на самоирония и да спрем да се взимаме толкова насериозно като най-добрите, най-можещите и най-разбиращите, защото не сме. Светът е голям, а страхът да сме част от него само нас си ни спира.