• Биляна Бозинарева

Моно-импро или смелостта да рискуваш (нещо, което сеирджиите не могат)



Напоследък си мисля и се опитвам да определя колко процента от живота си прекарваме като негови зрители и колко като активни участници в случващото се. За добро или лошо процентът на съзърцаване или сеирджийство е доста по-голям. Може би, заради страха от грешка. Ако не правим нищо, няма да носим отговорността за нея и няма да се превръщаме в обект, към който другите ще насочат коментарите си. Така, обаче, няма и да натрупаме опит в сконфузни, смешни и понякога страшни ситуации, за които след това да разказваме мъдро на децата и внуците си, ако изобщо решим да имаме такива.


С това встъпление искам да ви разкажа за едно представление, което никога няма да се повтори. Не защото е отпаднало от театралния афиш или се е случило нещо лошо с актьорите, а защото е импровизационно, а на всичко отгоре е и моноспектакъл.


Различно е от стендъп комедията и ще ви обясня защо. В стендъпа комиците имат подготвена история, върху която са работили. Те могат да си позволят импровизации, но се придържат към разказа. В импровизационния театър историята се ражда пред вас.


Факт е, че актьорите, които се занимават с импровизационен театър не са особено известни, но това не значи, че не са талантливи, дори напротив. Необходим е бърз ум, голямо въображение, самоирония и липса на суета, за да се получи добре такъв тип сценична изява. Всички тези качества притежава актрисата Мадлен Йорданова и ги показа на премиерата на моноспектакъла „Среща”, за който голяма заслуга има и колегата й Иван Станчев (също много талантлив млад актьор), който се явява водещ и глас зад кадър във въпросното представление.


Импровизационният театър прилича малко на изпит по актьорско майсторство за куклен театър – задават ти задачи и налудничави ситуации, и ти влизаш изцяло в тях, независимо дали трябва да играеш суетна тоалетна чиния, влюбен камион за смет или роза с ниска самооценка. Най-малкото с подобен тип изяви актьорите тренират уменията си да влизат в различни персонажи, което ги спасява от еднотипно клише, което често се случва при популярните актьори и не само.


На пангара в конкретното представление е актрисата, която трябва в рамките на час да навърже логична история между няколко героя, които ѝ се сервират от Иван, който пък ги избира на база отговорите на публиката и нейните желания, и идеи. В случая те бяха маникюристка, портиер със склонност към мистицизма, проститутка, която говори в рима, влюбен камион за боклук и неуспял бизнесмен. Всички персонажи трябваше да се съберат в полунощ на спирката пред Централна гара при пожар в салон за красота. В основата на историята – това, което свързва героите, беше подправката копър. Изключително забавно беше, но няма да се повтори в същия си вид.

Импровизациите са подсилени с подходяща музика, която ту засилва напрежението, ту придава сантимент на разказа.

Това представление е пример за това, че изкуство може да се прави и с малко средства. Такива обаче все пак са нужни, защото иначе труда на артистите остава невъзнаграден и се радват на едното „браво” и аплодисментите на публиката. Пък и все някой трябва да плати наем на сцена и ток, нали?


На сцената нищо не остава скрито, особено когато не работиш по заучен текст. Начинът, по който представяш героите на публиката, представлява части от самият теб като човек и актьор. Лесно е да предозираш лошия герой с лошотията му, да пресолиш мъката на жертвата или да превърнеш наивника в тотален идиот, но ако не го направиш и покажеш най-човешкото от различните персонажи, и техните цели и желания, така че зрителят да се припознае в тях или поне да ги разбере – успял си. И по-важното – потопил си се в дълбокото – в човещината, която трябва да е водеща.


Ние хората сме странни същества. Склонни сме да съдим и да даваме оценки на другите, бидейки наблюдатели на техните проблеми, грешки и опити за справяне с тях. На всичко отгоре сме крайни в коментарите си – състезаваме се кой ще измисли по-болезнен. От друга страна водим оспорвана словесна битка за това – кой от нас е по-беден, по-болен и по-нещастен. Говорим си и много ги разбираме нещата. Станахме разбирачи по всички теми – политика, военно дело, вирусология, психология и какво ли още не. Разбирачи, но само на думи.


Много ни е важно какво ще си кажат хората и забравяме, че ние сме част от обществото. Въпросът е каква - градивна или деструктивна.

Представлението „Среща” не събира само различни герои в една история, разказана и изиграна от млада жена, то обединява зрителите и ги прави участници, събужда заспалата им самоирония и желание да творят и рискуват да се осмелят - нещо, което сеирджиите не могат.


Мадлен Йорданова и Иван Станчев са част група „Клонираните”, която е създадена благодарение на Хахаха Импро театър – виновниците за съществуването на такъв тип театър в България. Представлението „Среща” е осъществено с финансовата подкрепа на НФК.





110 views0 comments