Как се отглежда публика извън София и Пловдив.
Имам два критерия за хубав фестивал. Много са предвидими, но за мен са ключът. Ще се изненадате, но на първо място не е програмата и концепцията на фестивала. На първо място е атмосферата и човешкият ресурс, стоящ зад създаването и реализацията на един фестивал. Чак след това е програмата и селекцията, която евентуално може да ме съблазни, отегчи, привлече или развълнува. Опции много. „Ерата на Водолея“, с предистория още от 1998-ма, е фестивал, който следя от няколко години. Дори съм си прекарвала рождения ден на плажа в един самотен октомрийски ден с чаша кафе и сандвич с шпеков салам. От тогава до днес са се случили много неща, най-малко, което е доста- разбиха астероид, Гучи направи бранд с Адидас, Риана роди, светът се движи. Фестивалът също – тази година програмата бе създадена така, че да няма разочаровани вкусове, желания, възрасти и очаквания. Но едно е най-силно – желанието на Петър Тодоров и малкото хора, които му помагат (говоря за частни лица, не институции) да развива публика. Дело в българската култура- дръзко, налудничаво и романтично. А в Бургас това се получава. Публиката търси фестивала и това е едно от най-силните му постижения. След малко ще кажа какво е другото ми опасение, но преди това бърз и живописен „преглед“ на представленията.
Ще карам нехронологично и ще започна с присъствието на две VR (Virtual Reality) събития, които показаха на бургаската публика що е то да се чувстваш като космонавт в танцова зала. Шегата настрана, в две поредни вечери израелският хореограф и режисьор Руби Еделман („Махал Шалем“, Израел) и Росен Михайлов (танцова компания „Хетероподи“, България) показаха свои танцови филми чрез технологията на виртуалната реалност, или така нареченото 360 градусово заснемане. Изключително забавно и вълнуващо пътешествие между развития свят на дигиталните средства и красотата, и експресивността на танца. Едно изживяване, което освен в своята интимност и силно чувство, че ти участваш в нещото, може да се разгледа и от друга гледна точка – когато махнеш очилата и наблюдаваш реакциите на тези, които в момента гледат. Моят извод, който може да прозвучи старомодно или комично, е че този метод още повече засили желанието ми да гледам на живо показаните ми откъси. Един от въпросите, който зададох на Росен Михайлов след неговата прожекция на части от филма „6:16“ беше: „Кога ще мога да гледам на живо „Чакалнята?" Разбирайте, интересна ми е тази техника, но не може да замести живата среща.
Отивам към зоната на съвременния танц. Не съвсем позната зона, деликатна и непридвидима зона. Няколко съвсем различни спектакъла бяха показани тази година, като подходи, работа с тяло и идея, работа с пространство и съвременност. Не бих могла да ги сравня, но определено имам фаворит и това е гостът ни от Гърция- Евангелос Бискас („Корпо Макина Съсайъти“, Нидерландия), който доказа, че в съвременния танц може да се работи смело със самоирония и чувство за хумор, така както и в другите изкуства, да речем една анимация. Нещо, което, за съжаление, не се забелязва особено при работата на българските хореографи, които сякаш искат да настигнат съвременни тенденции и да работят с по-сложни концепции. Танцьорът с евангелското име позволява на тялото си да не се държи съвсем добре технически, оставя го да се „проваля“ и да не изпълнява трудните задачи, които са му дадени, в което намирам страхотен шарж. Също така, тялото си позволява да се държи малко лигаво и момичешки без свян, че ще бъде обявено за гейско, нещо, което един ограничен балкански „мамут“ би направил на първата сцена. И в контраста между комично и гротескно, всъщност, се е скрила доста добра техника и владеене на танцови възможности.
Харесах и другите две представления. „Телепорт“ , идея на Живко Желязков и Владислав Илиев (Компания „Дерида“, България) ме пренася в женския свят, където по много красив, нежен и в същото време експресивен начин е показано непостоянството на човешкото същество – лутащо се между желанието си да бъде харесвано и интуицията на това кое е то в най-дълбоките си измерения. Затова му съдейства визуалната среда на Studio Phormatiк, която по-скоро прилича на бърза рисунка и скица на всяко движение, което през колебание или твърда категоричност пренася танцьорката (Изабел Миткова) от едно състояние в друго. Не бях съгласна единствено с ужасно силните нива на музиката, която дори и с аргумента, че е провокация и артистично търсене, не може да успокои стреса в тъпанчетата ми. Спектакълът „Начален тласък“ е една честна игра на две жени. Отново върху природата на контрастното и парадоксалното той създава различни „акции“ и противопоставяния между Виолета Витанова и Елена Китова, които като диви котки или елегантни пауни се провокираха взаимно, следваха се и чрез езика на движението сякаш си разказваха някакви много стари легенди. Много чисто и почти медитативно, въпреки активната музика, изящно и чувствено съзерцание на движенията между две жени, които дори през идеята за конкурентност изглеждат поетично и стилно.
В посока на по-условното и абстрактното в сценичното изкуство публиката се срещна с няколко интересни опита. Първият е и със социална стойност, колкото и изтъркано вече да звучи това. Спектакълът „Нарисувай ми човек“ на Десислава Минчева и Петър Тодоров (Център за изкуства „За Родопите“, България) е създаден за деца със специални нужди, като в процеса е включен и детският психиатър д-р Здравка Янева. Всъщност, много често тези „специални“ нужди са по-скоро възможност и желание да се работи с тези деца като с нормални и да бъдат въвлечени в света на изкуството като всички останали, защото имено това „специални“ понякога ги изолира от обикновения живот и общуване. Представлението е изключително чисто, добронамерено и наивно по един артистичен и детски начин, в който отсъства каквато и да е претенция или сложност. Актрисата Десислава Минчева в ролята на художника предава на децата един лесен и много забавен „урок“ по рисуване, в който има песни, асоциации и хумор, подобаващ на анимацията. Любопитно бе и представянето на театралната трилогия „Човешката природа“, в който режисьорът Петър Тодоров изследва границите на човешкото тяло в неговата възраст след 80. В случая изпълнител е шведският актьор Стафан Бьорклунд, който ни преведе през различните етапи на човешкия живот и съзнателно съществуване по един особено неактьорски начин. Този проект ме накара да се замисля как понякога в изкуството имаме нужда да напуснем високите си очаквания и изисквания, и просто да се оставим на посланието и желанието на артиста да ни каже това, което го вълнува, дори и резултатът да не е блестящ в сценичен аспект.
Фестивалът завърши подобаващо с едно представление, което ще помня цяла есен. „Машините са кучки“ на Организация за алтернативно изкуство и култура „36 маймуни“ е представление, което се движи на ръба между супер техническите средства и силното човешко присъствие, разбирайте актьорско. Като въпросителна към новите комуникационни системи, които ни управляват (буквално, те нас, не ние тях) много стилно е поднесена комичната ситуация на главната героиня и нейните верни спътници в живота – колата, телефона, gps-a. Те приятели ли са ѝ наистина? Колко точно може да изтрае една машина преди да започне да чувства? Може ли човешкото същество да замени чувствеността си с ред? Как един автомонтьор се влюбва в жена в нервна криза? Можем ли да затворим телефона на майка си и да не чувстваме вина? Ако сега му напишем съобщение, може ли то да бъде изтрито преди да бъде видяно? Има ли двигателят душа? Как един актьор (Александър Митрев) може да играе система? Как една актриса (Здрава Каменова) може да играе искрено? Колко може да се смее човек в залата без да го поканят да напусне? Всичко това и много повече може да ви се случи, ако си позволите да си представите, че „машините са кучки“. Дуетът Гергана Димитрова (режисьор) и Здрава Каменова (актриса, драматург) е един от малкото в съвременния ни театър, който ражда нова драматургия, която е интересна, оригинална, авторска и в същото време дълбока, човешка и откровено емоционална.
В този ред на мисли идва време за финала. И той съдържа въпрос. Трябва ли един фестивал, който така смело и без щадене на енергия и вяра създава нова публика в Бургас, и то нова публика на некласически сценични произведения, имащи други цели, да бъде безплатен? Не е ли точно плащането на билет доказателство, че публиката иска да плаща И за алтернативно изкуство? Защото и зад него стои труд, пот, време и мисъл.