• Катерина Георгиева

Защо не трябва да цензурираме UNDERGROUND-A


Дълго време си представях, че снимам филм за културата, в която израснах и която е оставила трайно отражение в съществото ми. Създавах си измислен свят, в който отново мога да възстановя всичко онова – непреднамереното живеене между свободата и всички нейни чаровни призраци. Обикаляйки България на стоп с една кутия кюфтета, с откраднати връзки за кецове от втората употреба в Казанлък, пристигайки в Севлиево, легло- пейка в парк, завивайки покрай Шумен за хардкор концерт и най-ужасната тоалетна на света, опит за спане до тонколони, големи батковци с татуси те пазят да не умреш в погото, влак до Варна, „отивам на гости на лелята на една приятелка“, любимата измислица, онези баници без лична карта в Аспарухово, заради които ни вкараха в районното по джапанки и неизмити зъби, най-якият фест в живота ми из цяла Варна, пак спане с всички пънкари в градината, как се влюбих в Indignity на морска гара, скейт състезанията, по които въздишахме (ясно защо, освен за триковете), Асеновград и библиотеката, събираме за вход и делим за бира, хековете, скъсаните маратонки, дрехите на брат ми и на баща ми старите дънки, с първите пари в живота- купуване на кецове Adio, голямата гордост, и пак спане на места, на които се събуждаш друг, и пак концерти, графити, влакове, нови хора, които са ти познати от цял живот, нови чувства, които после ще ти липсват пак цял живот. Разбирате, че тук не говоря от някакъв сантиментален връх, а от позицията на човек, който докато чете „По пътя“ му върви монолог:“Абе, на мен ми е по-яко!“. В това кратко въведение ви е спестено много, не мога да опиша една цяла епоха в живота си. Но то е необходимо, за да разберете очакването ми на филма „Свобода на ръба“ на екипа „Лампа Колектив“ с автор Никул Георгиев.

Очаквах залата да е пълна с лица, които вече не виждам по улицата или в баровете, просто защото баровете отдавна не са автентични и underground. А UNDERGROUND в България си беше култура. Избягвам английските изрази, но точно тук, точно сега, не е измислена по-добра дума за обяснение на всичко онова, което караше душите ни да искат да са вечно млади, без дори да сме го осъзнавали. И така, лица се появиха доста. Залата, една от малките (не знам защо) в Лъки Синема се препълваше. Хора се изсипваха и по време на филма, а стълбите бяха пълни. За да е пълно изживяването и да не изневери на стила, подпийнал пънкар с червени кубинки озвучава филма на висок глас, явно запознат със действащите лица, сценария и идеята на течението. И така, филмът започва и всички чуваме любимите си звуци. Барабаните. Барабаните са начало на всяка велика култура. След това идва ударът от падане със скейт, лозунг на вокалист и радостни възгласи при много добре направен трик. Един от позитивите, които ми припомни филмът е огромната подкрепа и всеотдайност в скейт средите – всяко едно постижение е сякаш за всички. Нещо, с което не може да се похвали българското изкуство, например.

Документалният филм е низ от кадри между концерти, състезания, каране на улицата и интервюта с хора, участващи в тази култура по различен начин. Тъй като всички сме все още диваци дълбоко в себе си, пловдивската публика очакваше пълнокръвен, ярък филм, поднасящ искрено и непреднамерено същността на това движение, имащо своите различни корени и характерности. В случая филмът от чисто удоволствие и памет, се превърна в социално послание, нещо, което точно тук ме разочарова. Разбирам, че вече е трудно да получиш финансиране за артистичен продукт без той да се наложи да бъде социално значим, политкоректен, в рамките на разумния етикет, защото вече „сме европейци“, но спрямо същността на ъндърграунда това ми се стори лицемерно. Няма нищо лошо в това да се говори за алкохола и наркотиците като зависимост, не подкрепям тезата, че като си скейтър или пънкар на всяка цена трябва да умреш от хероин, но не мисля, че филми като този, които имат претенцията да представят една „свободна“ култура, трябва да пропагандират и да сочат с пръст. Също така, не ми хареса рязката смяна в музикалния фон, която съвсем автентично и искрено започна от хардкор и пънк и в средата се трансформира в нещо модерно, което дори не мога да назова.

Моментите с интервютата са балансирани между личната история и посланието, което, както вече казах, е, че пиенето е до време, а от наркотиците си отиват хора. Извадено от контекста на цялото, това послание е ценно и важно, но, с риск да се повторя, вярвам, че някои документални филми трябва да имат за цел просто да запаметят красотата на едно време, на една култура, да обхванат именно това, което я е направило фундаментална и различна. А мисля, че не алколхолът и наркотиците бяха водещото „там“. Имаше ги доста, но друга беше сърцевината. И от моя покрив тая сърцевина олицетворяваше наивната ни и неподправена жажда да се изразяваме без да ни се налага каквото и да е цензура, етикет или социална значимост. Ей така, за едната свобода на ръба.

117 views0 comments

Recent Posts

See All