Жълтата котка

Защо котка? Защо жълта?

Преди да гледам представлението си задавах тези въпроси и въображението ми измисляше какви ли не сюжети. Бях чувала, че представя живота на бежанка, която заживява в България, но само толкова.

„Жълтата котка“ не е типично документално представление, а по-скоро експеримент, който събира в едно няколко театрални жанра или поне се опитва да го направи. Доколко това е успешно може да прецените сами, като отидете и го гледате.

Когато заех мястото си сред публиката, видях актьорите- седнали удобно на барбарони от едната страна на сцената. От другата стояха музикантите. Заприлича ми на телевизионно студио на комерсиално ток-шоу, в което гостите чакат да бъдат повикани. Така и не става ясно защо тези хора са на сцената, докато не дойде моментът да изпълнят частта си, след това ти става ясен простичкият и очакван отговор – чакат си реда.

Началото на спектакъла определено привлича вниманието и дава по-пълна, дори любопитна информация за времето, в което живеем, а то, според мен, е жълто. Интересните факти за събития от различни точки на света в определена година ти припомнят колко нищожен и кратък е един човешки живот, но и колко велик може да бъде, стига да остави нещо значимо след себе си. Подобно на уикипедия, но по-събрано, жената на екрана информира, като че ли, не нас, а бъдещите поколения за случилото се. У зрителя се поражда въпросът: какво ще се разказва за времето, в което живеем сега, и как мога да направя разказа по-смислен?

След няколко минутно въведение в историческите факти започва актьорската част.

Момичето, което до сега говори на екрана, вече е в плът и кръв пред публиката, но без синята перука, с която я виждаме на видеото. Това води до определено объркване, но после спира да има значение. Момичето, макар че по-правилно ще е да кажа жената, е актрисата Милена Ерменкова. Тя влиза в образа на бежанка, която разказва за живота си преди да се наложи да бяга от родната страна. Историята е трагикомична, разказана със самоирония и по естествен начин носи голяма част от безумията човешки, без да ѝ тежат. От тази част на представлението разбираме и защо носи името „Жълтата котка“. Смея да твърдя, че въплъщението ѝ бе наистина успешно. Това е чистата документална част от спектакъла. От тук насетне следват експериментите.

Втората част, която би следвало да е брачният живот на главната героиня и решението ѝ да си тръгне, е представена чрез театър на движението. Донякъде си обяснявам това режисьорско решение. Голяма част от драмите няма да имат същата тежест, ако бъдат изговорени. На кого му се слуша за предателство, нещастие, болка и непреодолима мъка? По-интересно е да разберем как тази жена все пак е намерила изход и сили да започне отначало. Интересно – неинтересно това е оставено на въображението на зрителя. Положително е, че гледащият ще се запознае и с този вид театрално изкуство, което никак не е за подценяване.

Изпълнението на Василия Дребова е красиво и изпълнено с енергия. Виждаш борбата и желанието на героинята да се изправи и побегне, или поне да се довлачи към бленуваното ново начало. За хората, които не са запознати с танцовия театър, това може да прилича на полуголо блъскане в пода и дори налудничави гърчове, но каквото и да си говорим – красиво е.

След като уморената вече девойка едвам допълзява до мястото за чакане и подава щафетата, на сцената излиза друг актьор. С него рязко се сменя и жанрът. Вече гледаме "stand up" комедия и импровизации, изпълнени от Богдан Казанджиев. От една страна след този драматичен танц, малко смешки са добре дошли. От друга обаче не става ясно защо. Ако проследим тънката нишка, ще стигнем до извода, че този мъж няма общо със съдбата на бежанката, но се чувства длъжен да го коментира. Той дори не се спира само с нейната съдба, а слага под общ знаменател всички онези хора, на които се е наложило да пътуват нелегално в претъпкани бусове, да спят, където намерят и т.н. Подобно на обикновен безделник, редовният посетител в бара или таксиметров шофьор той всичко знае и винаги виновен е някой друг. Всички са своего рода измамени нещастници, които, видиш ли, си заслужават съдбата. И може би е прав. Чрез неговата част от представлението разбираме как се бяга нелегално в чужда държава, колко и на кого трябва да платиш и на кого не трябва да се сърдиш, че те е измамил, и не те е завел в онази хубава част на Европа, в която за бежанците има човешка грижа и достатъчни помощи. Ясно се очертава онази наша лоша черта да се делим на „аз“ и „другите“. Човещината отстъпва на яростта от това, че нещо в този свят е сбъркано и сам по себе си човек не може да го поправи. По-лошото е, че дори спира да се опитва. Хуморът на моменти е болезнен, друг път не особено успешен, но представя днешната действителност през погледа на що-годе сит човек.

Щафетата отново се сменя и на сцената излиза друг актьор. Човекът, който вероятно се е уморил, докато чака реда си. Това е Петко Каменов. Като последния оптимист останал на тази земя в смутните и „интересни“ времена, в които живеем, той представя старостта на въпросната бежанка чрез приказка. Приказка, за жълта котка, за страховете на една майка, за обичта и свободата. Приказка, която може да ви разплаче, но може и да не успее. Хубава приказка и все пак просто пожелание – измислица. Но не е ли именно измислицата и вярата в нея това, което ни крепи тогава, когато мислим, че болката ни е непреодолима? Вярата, че някъде има справедливост и шанс за по-добър живот.

Представлението не е гениално, но е добре да бъде видяно от повече хора. Надявам се да ви накара да се замислите или поне да се посмеете, най-малкото ще разнообразите ежедневието си. Току-виж сте харесали някой от театралните жанрове в него и откриете нова страст.