В сърцето на машината

Мина време от премиерата на филма „В сърцето на машината“, но най-после дойде и неговият час за коментар от нас. Филмът е дело на режисьора Мартин Макариев, който стана по-известен покрай филми като „Привличане“ и „Диви и щастливи“, за които няма да говорим. Опитът, обаче, си изиграва ролята и „В

сърцето на машината“ определено е в пъти по-добър от предишните му филми. Отново е екшън, но този път се усеща и добрата драма, повече работа с диалозите, и като цяло смислена, и добре развита история.

Филмът започва с разказ, който още в първите пет минути дава заявка за характера на героите, за миналото им и подсказва кой как ще реагира в следващите сцени, и каква ще е съдбата му. Главният герой е изигран от Александър Сано, който успява да изгради автентичен образ и да накара зрителите да припознаят човешкото и доброто в един затворник. Като цяло актьорският състав във филма е подбран измежду едни от най-добрите ни в момента актьори и това определено оказва влияние върху цялостното му възприемане. Юлиян Вергов отново е на много високо ниво като тук го виждаме в образа на надзирател, който е барикадирал човечността си зад стена от омраза и липса на каквато и да било емпатия. Неговият най-голям противник във филма е героят на Христо Петков, който за пореден път успява да докаже колко добър актьор е. Христо Шопов, Ивайло Христов, Стоян Дойчев, Игор Ангелов, Владимир Зомбори изграждат образи, които не изглеждат лъжливи и които показват, че има надежда доброто да надвие злото, колкото и трудно да е понякога. Към изцяло мъжкия актьорски състав (да, във филма не участва нито една жена) се включва и Башар Рахал, който играе безсърдечен и неморален злодей, и това определено му отива.

Историята проследява кратък момент от живота на група затворници, който, обаче, променя съдбата им завинаги. Един на пръв поглед затворнически бунт се превръща в повратна точка и показва истинската същност на героите, и на отношенията помежду им. Затворници застават срещу затворници, надзиратели срещу надзиратели, затворници срещу надзиратели, директори срещу политици, всеки е срещу някого, и най-вече срещу системата. Макар и да не става точно ясно от самото действие във филма, разказът в началото дава заявка, че най-големият злодей е именно партията и държавата (действието се развива в края на 70-те години). Операторското майсторство е на високо ниво и в съвкупност с осветлението и сценографията, успешно ни връща във времето, за което се разказва. За разлика, обаче, от добрата визия, звукът за пореден път те кара да напрягаш слуха си в опит да разбереш какво говорят героите. Музиката присъства през по-голямата част от действието като носи необходимия драматизъм, но понякога тишината може да каже много повече. Сценографията успява да пресъздаде епохата с всичките надписи по стените, портретите на партийни лидери, автомобилите, дрехите и т.н. Впечатление прави костюмът на един от героите- „Сатъра“, който е някак бутафорен (идеята е героят да изглежда по-мускулест и едър, но ясно си личи, че носи костюм отдолу, което предизвиква смях) и успява да развали иначе автентичното усещане във филма.

Нещо друго, което прави малко неприятно впечатление е дължината на някои от сцените. Съвременният зрител страда от дефицит на внимание и когато една сцена е излишно дълга (тоест не казва нищо), това може да отблъсне. Като цяло филмът е сравнително дълъг (почти 2 часа), а с някои съкращения на сцените, както и на преходите, може да придобие повече динамичност, присъщи за екшъните, какъвто всъщност филмът е. Преходите между някои сцени, например, са дълга черна пауза, което е по-присъщо за сериали и разкъсва разказа като оставя усещане за телевизионен, а не кино формат.

„В сърцето на машината“ определено е един от по-добрите български филми в последните години и това до голяма степен се дължи на невероятния актьорски състав. Историята също е необикновена и интересна, най-малкото защото се разказва от гледна точка на един затворник. Отново се засяга темата за комунизма, което ни е познато от почти всеки наш филм последните 30+ години, но тук подходът е различен и определено присъствието му не дразни. Гледайте го, няма да си загубите времето.