Възможно ли е да празнуваме самотата?

През изминалите две години много хора споделят, че се чувстват самотни. Дали това е проблем, който се задълбочава в съвремието ни (по, може би, доста обясними причини, на една от които в момента четете този текст)? Дали винаги си е съществувал по един и същи начин? Дали пък не отдаваме прекалено много внимание на това кои сме ние, къде е мястото ни в света и как се чувстваме в него? Изкуството се вълнува от темата за самотата откакто съществува. Всяко течение има своите приливи и отливи, и в момента е настъпил прилив, което е съвсем нормално за хода на съвремието ни.

Едни от хората, които изследват темата за самотата са Катерина Георгиева, Борис Зафиров и екипът на представлението „Тържество на самотата“, което имаше своята премиера на 8-ми януари на сцената на театрална работилница Сфумато.

Снимки: Иван Дончев

Екипът на представлението е от млади и талантливи артисти, които заедно в това причудливо за театъра (а и не само) време, успяват да сътворят нещо значимо, забавно и полезно за публиката. Драматург на „Тържество на самотата“ е Катерина Георгиева. Заедно с екипа печелят финансиране от отворена покана към Малък сезон на ТР Сфумато, и започват да действат. Пиесата преживява своята трансформация няколко пъти докато достигне до сцената, и намери точното си място там. Определено може да се каже, че драматургията не е класическа, и в случая това е нещо добро. Получава се един вкусен и опияняващ коктейл от театър с поезия, цитати от дневник на романтична душа, изповед пред свещеник или барман в тъмен, празен бар, мода и суета, джазова лудост, и самота.

Представлението е динамично и успява да задържи вниманието до последно, когато ти се иска да има още малко, още една дума, с която да си продължиш мислите в главата. Силно женско представление, което човърка в мозъка на нежния пол и решава, че трябва да пообърка още малко, така или иначе обърканите мисли.

Искрено е и именно това кара зрителите да се припознаят с образите, да им съчувстват и дори и за момент да не са самотни (за тези, които са били в този момент или по принцип). Мъжката част от екипа успява да внесе необходимия баланс, с който публиката да не се изгуби в женския свят. Режисурата на Борис Зафиров опакова хаоса в подреден сценичен разказ, който се допълва перфектно от сценографията (дело на Теодор Киряков) и музиката (от Трифон Ташев).

В „Тържество на самотата“ дефилират Деница Даринова, Василия Дребова, Боряна Ангелова, Яна Бобева и Катерина Стоянова, които се справят блестящо с възложените им роли. Искаше ми се костюмите да се продават онлайн, за да си поръчам всичките и да си ги нося с кеф, но за съжаление това не е възможно (само засега, надявам се). Пожелавам успех на младите костюмографи (Мария Василева, Георги Добриански, Мариан Джеймс и Шани Илиева) и дано имат още много дефилета на театрална сцена, а и извън нея.

Обратно на представлението. „Тържество на самотата“ успява да разсмее, въпреки че случващото се в представлението изобщо не е смешно. Възможно ли е самотата да бъде смешна?

Смешна, може би, не е възможно, но абсурдна- да. Понякога поставяме себе си в абсурдни ситуации, за които никой освен нас самите не носи отговорност. Това правят и героините в пиесата, което напълно отразява реалността ни. Самотата е чувство, което може да те застигне дори в огромна тълпа от хора на концерт на любимата ти банда, или пък вкъщи в леглото, докато любимият човек те прегръща. Самотата очевидно е навсякъде, обикаля като изпуснат вирус от човек на човек, мутира с времето и става резистентна към опитите на съвремието ни да я заглуши. Ваксина за самота няма, но има група артисти, които я борят като празнуват с нея.

„Тържество на самотата“ е съвременно представление, което има да извърви своя път след премиерата си. Предполагам ще се променя, ще се надгражда, ще търси и ще намира нови решения и подходи, ще се радва на публика и никога няма да е самотно.

Силно ви препоръчваме да следите програмата на ТР Сфумато и при първа възможност да го гледате. Сами ще оцените качествата му.