• Катерина Георгиева

Все по-смели и директни сценични форми в „Ерата на Водолея“, който не разводнява

Updated: Oct 29, 2021


Обичам да ходя на фестивали извън Пловдив и София. Това ме изпълва с особен тонус и презареждат батериите ми. Сигурно ви звучи странно, та нали точно провинцията е онази, която трудно произвежда нагласа към нови форми и естетики за изкуство? Абсолютно клише. Каня ви по-често да излизате от зоната си на комфорт и големите сценични и изложбени зали, и да поемате към някои по-непознати кътчета на творческите ни зони. Някои от най-вълнуващите ми и причудливи срещи с творци са били именно в градове като Видин, Смолян, Стара Загора, Сливен, Шумен. Усещате ли лекия бриз? Да, той гали и моето румено лице. И това не е по Фотев. Това е по улиците на един град, в който по тротоарите можеш да четеш поезия. Лека полека ще стигнем до точката, към която съм поела. Тя се спира пред една артистична двойка, смея да твърдя една от любимите ми, от онези, за които понякога тайничко си казваш „когато порасна искам да съм като тях“.

Да, режисьорът Петър Тодоров и Десислава Минчева са особен род български артисти. Никога няма да забравя най-стръмната улица, която съм виждала, където след бясно и уверено форсиране стигаме до малка къща. Селото е Бостина, родопско, ако не сте ходили, препоръчвам, не пушете много цигари преди това, улиците са предизвикателни. Там творческо гнездо са си свили те, нарекли своята фондация „За Родопите“ и в рамките на майчиния уют на планината, много често прелитайки от Смолян до Швеция и други дестинации, създават театрално изкуство за всеки вид човешки индивиди – възрастни, интелигентни, деца, младежи, неопитни, земни, мечтатели, работари. С една дума, това въведение е необходимо, за да разберете за какво иде реч – щеше да е твърде лесно и за двамата да се сгушат в някой столичен или културен център, и да си бройкат проекти, и спектакли. Те пак го правят, но малко по-мисионерската. За една публика, която тепърва трябва да се приласкава, да се интригува, да се сближи. Освен на единствения фестивал за физически и визуален театър извън София и Пловдив „Ерата на Водолея“ в Бургас, за който започвам да ви разказвам един сантиметър по-долу, симпатизирам много и на „Забранено за възрастни“, фестивал на спектаклите за деца в рамките не само на Смолян, но и на региона. Да, точно там за първи път съм виждала компания за съвременен танц за деца, De Stilte от Холандия.

Не бях посещавала този морски фестивал, реализиран от фондация "Театър в куфар", от доста години. Последният път беше, когато сутринта на рождения ми ден се озовах на плажа с чаша кафе, вятър измежду лактите и сандвич с масло и салам. Това чувство за авантюризъм усещам и сега. Той лъха откъм две посоки – програмата на фестивала и чара на бургаските скрити потайности. Още първата вечер тази ми склонност към откривателства беше задоволена от представлението на Ани Васева „Хиджиката, самураят от Севера“ с Леонид Йовчев.

Ако има опит за тотален театър на българската сцена, то това определено ще е режисьорската работа на Ани с определени актьори и драматургия. Не съм сигурна какво точно е искал да каже Арто със своята идея, нито съм изпълнена с цитати от теориите му, но това, което актьорът Леонид Йовчев постига като присъствие и екстетика на изпълнението е, може би, именно онази крайност и полудяване, която изкарва и изпълнител, и публика от рутинното пребиваване в класическото сюжетно театрално преживяване. Всъщност, разказът тук е изключително важен, но той носи усещането за живописна абсурдност и пълна свобода на измислицата, което напомня за Даниил Хармс (който ако беше жив, щеше да е получил от мен доста пирожки с мармалад). Леонид създава прекрасен баланс между изострено усещане за опасност, импровизаторско боравене с чувството за хумор и непоколебима актьорска всеотдайност. Малко са актьорите в българския театър, които умеят така смело и категорично да изразяват контрасти между поетичното и гротескното, абсурдното и реалното, грозното и красивото, вживяното и отчужденото. Освен това, този актьор има съвършена физическа подготовка (не разбирам защо толкова много български актьори са се отпуснали, аз ако излизам на сцена няма да искам да си показвам шкембето) – тялото е ярък проводник на всяка дума от драматургията, то дори на моменти е самата драматургия. Разказът е откачена комбинация между действие и слово, дотолкова взаимно се преливат, че често зрителят не разбира кое какво е и традиционният поток на наратива се превръща в някаква амалгама от пулсации, ритъм и енергия. Много уважавам тази дързост при Ани Васева, която успява в една доста остаряла театрална нагласа на публиката за „забавление и слушане на история“ да предложи именно и двете, но видимо родени от недрата на абсолютния хаос и лудост. Иначе няма да ви преразказвам историята, питайте някоя чайка.

Умората на артиста и неговата необходимост от това да замени изначалната артистична маска с човешкото усещам при Росен Михайлов и неговата „Стрелата на Хераклит“ (Танцова компания „Херероподи“).

В допълнение към заглавието стои лаконичното „или какво означават философските понятия Хармония, Бог, Човек“. Тази на пръв поглед претенциозна тема се изплъзва между отделните хореографски сцени, в които по-скоро искрената невъзможност да намерим отговор и да съжителстваме с големите теми на живота балансирано е изведено на преден план. Мисля, че ако между движението и лириката на Петър Пламенов, Росен бе вкарал и като посока повече чувство за хумор и самоирония, спектакълът би добил своето по-ярко присъствие. А съм сигурна, че той може. На този етап все още е по-близо до намерението да бъде изведена подобна линия.

Приятна и на свещи беше презентацията-разговор с Коста Каракишян, млад и амбицизоен танцьор, завършил в Ню Йорк, но завърнал се със свежи и почти идеалистични нагласи за професионално развитие в България (абсолютна необходима смяна на контекста). Очарована останах от неговото страстно и уверено изпълнение на различни жанрове като ча-ча-ча, самба, съвременен танц и импровизация по зададени от публиката думи. Озвучено на живо от Мартина Стоянова, млада талантлива бургазлийка в сферата на музиката, всяко изпълнение на таньора добиваше значението на „тук и сега, и никога повече“, което го направи специално и интимно. В това намирам особен смисъл – в опита да се случват културни събития извън рамките на познатото, в различни атмосфери и с възможност за истинска среща с твореца. Там, където можеш да му зададеш глупави въпроси, умни въпроси, да кажеш смешка, да попиташ как е в Ню Йорк и все пак да разбереш нещо ново (не всеки ден имаме ентусиазъм за такива експерименти).

На същото място бе представен и физическият пърформанс „WO MAN“ с режисьор Марион Дърова. Останах много приятно изненадана от елегантното, изчистено и медитативно изживяване – двете танцьорки, Марион и Мартина Апостолова, започват бавно своите крачки една към друга, за да могат лека полека да ги забързват, да променят темпото и да се изгубят в едно общо „геометрично тяло“, което има свой най-естествен порив за движение. За разлика от повечето съвременни танцови представления, в които се носи чувството за хаос, тук, само за двадесет минути, станахме свидетели на математически изчислена хореография. Моето послание е намерено – доверието, следването и безусловното отдаване в движението с другия, връзката между човешките същества е осъществена отвъд рационалното и контрола. Изключително важна ми се струва дискусията след представянето, в която стари казуси като какво е то пърфоманс и защо е различен от театъра, какво очаква публиката и защо в България тя винаги търси смисъл и логика бяха приятно разгледани (разбира се, свещите играят роля).

Кълбо-то, част трета, на Петър Тодоров и Десислава Минчева, е като визуална медитация с нюанси на детска игра. На сцената бавно и комично излиза един чадър с крака. Чадърът се движи като че дебне някого или изчаква подходящия момент да нападне. Чадърът си има човек и този човек прилича досущ на амазонски боец, който очаква засада от крокодил или пума. Деси, с присъщата ѝ наивна и откривателска по детски игра, ни отвежда в света на кубчетата, които само привидно са еднакви и са подредени. Целият ни свят и живот може да се побере дори и в най-малкото кубче, но дали в него няма и друго, още по-малко? Актрисата търси местата им по сцената с изключителен финес и концентрация, както се правят мандали или се готви най-специалния ордьовър. Това отношение към детайла и малките неща е отличителна черта на тандема Петър- Деси и публиката винаги усеща откровеността – тук нямаме претенция за някаква изчерпателност на разказа или грандиозни режисьорски концепции. Помня израз на английски, който научих в един холандски манастир и той чудесно приляга на Кълбото- Simplicity. Ако се опитаме да го преведем на български не буквално, то това би означавало пребиваване тук и сега без прекалени изисквания и контрол, в съзерцание и минимализъм. Като казах минимализъм, спектакълът е и доста еко – почти цялата сценография е от дърво, като изключим костюма и текстилната част на декора. Това е недиректна препратка към бързото живеене в града, което се „построява“ и на сцената – всичките кубчета стават жилищни блокове, чуваме шум от коли и градски хаос, гласове, крясъци, клаксони. Малки колички се преследват между различните кубчета. И всичко това е разрушимо само с едно движение, отново метафора за неустойчивостта на това, което градим външно. А колко по-сладък е изворът на свободата, който тече някъде отвъд правилно подредените кубчета и линии? Още малко за свободата в следващия абзац.

Щастлива съм да отбележа и, че на българска сцена видях нещо, което мога да сравня само с изтрещелия филм CLIMAX на Гаспар Ное. Честно да си призная, последните години не ми се е случвало да влизам на представление в зала и да чувствам онова ускорено и напредващо чувство за екстремизъм, което да ме изкара от собственото ми ежедневно и комфортно. А вътрешно жадувам. Понякога крещя метафорично за такива събития в българския сценичен живот.

Dance baby, dance по идея и хореография на Жана Пенчева, която познавам и харесвам още от академията (това „академията“ винаги звучи като „няма друга академия“), е потапящо, настръхващо, полазващо и до болка откровено пътуване през обсебващата жажда за движение отвъд предразсъдъка, страха, етикетите, ако щете дори онзи фалшив морал, който често използваме, за да прикрием собственото си безсилие. Залата е прегърната в розова мъгла, върху една от колоните леко се поклаща момиче с ефирен халат, на една от стените има друго момиче, което гледа загадъчно публиката, на първия ред някой вече танцува. Това вече започнало представление не е нещо нечувано, но когато е непреднамерено и виждаш, че артистите са изпаданали в своята лична и тотална хипноза, винаги те вкарва в нещо ново и гъделичкащо като усещане. Няма жени, няма мъже, няма сценичен шик, няма прикриване на суетата и първичното в човека – напротив, те са доведени до крайност в една висока степен на наслада и полудяване, в които емоцията от танца надделява над разума и неговите защитни механизми. Тълпата движещи се хора по различни места из залата, по стълбите, катерейки се по седалките, минавайки през осветителния пулт, играещи си с всяка възможност, са олицетворение на жадуваната свобода вътре в човека. Не онази, външната и порочната, защото голотата и крясъка заблуждават, че това е посланието, а една друга свобода, може би е най-стаена, най-трудна и най-трънлива. Свободата да се признаем за човеци във всичките ни форми, били те и изкривени, плашещи, понякога радикални и откачени. Суетата, жаждата за физически удоволствия, неистовата ни нужда да се харесваме на другите, егоцентричността на артиста, стремежа ни към оригиналност – всичко това минава през абсолютното присъствие на танцуващите в едно нажежено и динамично сценично време, което сякаш има своя собствена движеща сила, неподлежаща на класическите време, място, действие. Искам да стана и да танцувам с тях, докато не припадна и не започне да ми се привижда как някой взривява Альоша.

Подобно екстремно усещане, категоричност и смелост в избора на сценичен език и честност намирам и в щастливия пърформанс на Ива Свещарова и Вили Прагер „Произведени за щастие“. Той ни представя свръхактуалната тема за щастието на границата на налудничавото и до болка повтаряемо ежедневно състояние на усилия да запазим усмивката си, доброто настроение и позитивизма си. Изродено е това нечовешко постоянно щастие, с което ни облъчват непрестанно във всеки един миг от делника ни – статии, лекции, книги, приятели, колеги, реклами за паста за зъби, сладки картинки във фейсбук, врачки, магьосници, вещици, психолози, гурута. Тази пресилена и фалшива маскарадност на щастието е представена най-силно и ярко в последната част, когато Ива и Вили изпълняват сцената „смях“. Много сложно психологическо и физическо е актьорското им изпълнение заради непрестанното зареждане на представяното състояние – смехът е задължителна звукова хармония, която зад външното дава на заето, прекъсва и превръща нормалното същество в един вечно добре работещ механизъм, но доста разпадащ се. На финала си тръгваш с усещането, че да се хилиш непрестанно е най-лесният начин да избягаш от себе си и да останеш в обществото, но пък дали е нормално? Дали не е на базата на една постоянно изчезваща естественост, в която е възможно и да си тъжен, уморен, смълчан, замислен?

Такъв един смълчан и замислен зрител се хванах на последното представление от програмата на фестивала. „Ритуали на душата“ с режисьор Петя Стойкова (танцова компания „Дюн“) е емоционално движение на няколко танцьора през различните питания и монолози на душата. Аз съм тук, тук съм, чуй ме, океан, небе, танц, тъга, око, любов, зло, тайна са само отделните фрагментарни шепоти на тялото, което ту е индивидуално, ту колективно в търсенето на израз на най-неизразимото – езика на собствената ни душа. Адмирации към екипа, който пулсира като едно общо тяло и преживява всяка хореография и през личното, интимното. Душата е пасаж от ненаписан стих, а може би е и хаотично блъскане на едно място. Понякога е бягство, но после е завръщане. Спектакълът започва на тъмно и завършва на тъмно. И в тази тъмнина чуваме нечий тих и почти неуловим глас, който разказва за душата. Там някъде е и диханието на танцьорите. Някъде зад публиката. В мрачината на сцената, където всеки може да напусне мястото си на комфорт, за да се довери на онова, което не вижда, а просто чувства.

И тъй като тази статия стана безкрайна, а не искам да бързате да се върнете към картинките в Инстаграм и Фейсбук, ще положа намерение за финал. Богатата програма на фестивала, подбрала и „Дом за овце и сънища“ на „36 маймуни“, Нонумент на Стефан А. Щерев и Лигна, Германия, „Мюнхаузен- твоят личен треньор на фантазия“ на театър „Стафан Бьорклунд“, Швеция, кукления „Златната гъска“ на ДКТ Бургас, „Шахнаме: Сказание за Зал“ на Театър Азарян и Фондация „Ден Гри“ доказаха, че българските театрални фестивали могат да имат концепция и тя да бъде реализирана. Мисля, че „Ерата на водолея“ е именно от онези смислени събития извън столицата, които с дързост отправят поглед към по-неразпространените и понякога неразбрани сценични продукти, без значение дали те са физически и визуален театър, пърформанс или танц. Именно защото в казуса на неясното, откриваме път към неизпитаното досега. А какъв е иначе смисълът на изкуството?


196 views0 comments