• Катерина Георгиева

„Вагабонт“ на Идио Чичава.

Втори ден на One Dance Week и развенчаният мит за напредъка на цивилизацията.

Снимка: Mariano Silva

Цивилизацията е онова, което ни вкара в чисти помещения, осигури ни вода и ток, работа за пари, дрехи и обувки, но извади от нас пулса на общото човешко сърце. Звучи сложно, но сега ще ви поразкажа. Това „друго“ и особено чувство предизвика в мен трупата на Идио Чичава от Мозамбик на 14-ти май 2022г. Другото беше споходено от електрическо проплъзване на тръпки от върха на главата ми до петите, доколкото успях да го хвана и да го измеря. Пет минути след началото, което започна още от фоайето на залата и ни подкани навътре, с леко напяване, долових, че трябва да напусна моментално зоната си на разбиране и комфорт, в която умът и егото ни така често ни приспива и да се предам на абсолютно новото чувство, което тези хора ще ми предложат. Танцьорите са облечени в цветни спортни дрехи, къси и ярки шорти (да, „шорти“ е думата), бюстиета и т.н. Започват с леки движения и пеене, което ще продължи до края на спектакъла, като ще се редува с виене, говорене, арии, викове, звуци, които извират директно от тялото, не от устата. Наистина зрителят започва лека полека да изгубва представа за идеята, че тяло и глас са нещо отделно и постепенно ги приема и се потапя в медитативното, но много емоционално сливане помежду им.

Чудя се как издържат да пеят и танцуват толкова интензивно, а някои пеят доста добре и се доверявам на първото ми чувство, че някои толкова силни сценични присъствия не са свързани само с тренинг, а с контекста на кръвта, душата, географията и културата на живеене.

Снимка: Mariano Silva

Танцът на компанията от Мозамбик ми напомня на апокалипсис и катарзис едновременно, той е като преливането от празнодумието и многознайството на цивилизацията в първичността, и непоколебимостта на природата, животните, стихиите. Тук някъде те хващат за гърлото. Екстатиката е просто онова тотално състояние на артиста-танцьор, в което той вече не желае да преживява едни и същи повтаряеми се болки, катаклизми и трагедии. Той ескалира чрез тялото си една отиваща си провалена епоха на дигиталното, техничното, капиталистичното, икономическото и рационалното, което успя да превърне човека от едно чувстващо същество в успяло, знаещо и умно, но тъжно и изгубено такова.

Адски навременно и адски разтърсващо се случва това представление – в период от човешката история, когато е време да изберем дали ще продължим да живеем в потискане на изначалните си нужди, страсти, чувства и истини, или ще следваме етично Запада (и не само) и ще забравяме корените си, където още звучат молитви, напеви, още на изгрев се танцува на жътва, още се разказват приказки, легенди.

В такива преживявания винаги ми възниква един болезнен въпрос, нито патриотичен, нито патетичен, само болезнен – защо толкова много в стремежа си да бъде „съвременен“ и „модерен“ българският съвременен танц не си позволява тази екстатика на фолклора (може би само „Кукери“ на Стефания Георгиева в Шумен съм гледала като такъв опит), на принадлежността, на връщането към връзката ни с природата, с дивото, с неопетненото и неопитоменото, наивно и древно изкуство на колективната енергия, на ритуала, на обръщането към небето с очакване за дъжд, слънце, вятър? Докато спектакълът се движи все по-бързо и все по-неконтролируемо тези въпроси постепенно се смаляват, за да заеме място тоталното преживяване и доверие в това, което се случва на сцената.

Темата на спектакъла по програма е „миграция“, но и без да знаех това, щях да усетя по мятането на танцьорите и достигането им чрез песен, и движение в една почти отчайваща, и помитаща амалгама от противоречиви състояния на човек, който не може да се идентифицира вече с нищо – и тези състояния се клатушкат откровено между страх, омраза, гняв, яд, отчаяние, радост, надежда, копнеж, самота, отчуждаване, болка, съмнение, ужас, лудост. Тръпките от върха на главата ми до петите са основателни – тялото съществува най-близо до истините и това, което вече не може да задържи е само знак да се върнем вътре в себе си, и да проследим географията на собствените си контрасти и апокалипсиси. И тук силата на ритуала е спасение – само чрез връщане към онова, което се носи в кръвта като код и знание, можем отново да се съберем в едно хармонично цяло. Нищо че това цяло може да е уплашено понякога, да вие, да се радва лудо или да плаче. Имаме ужасяваща нужда отново да заживеем в чувствата си, да ги назовем, да им дадем онзи прилив на освобождаващо изразяване, в което каквито и да са те да се трансформират в добро.

И не на последно място, а почти на първо – продължавам да не разбирам тънкия еснафлък на пловдивския културен климат. Дали е ограничен или просто спи?

А, да. Важно инфо е, че билетите за пловдивчани са с 50 процента намаление. Enjoy it!

One Dance Week се случва между 13.05 и 5.06.2022г. в Пловдив.

Следете програмата на https://onedanceweek.com/



48 views0 comments

Recent Posts

See All