• Kultivizor

Българската анимация в търсене на себе си.

Updated: Oct 18, 2021

Следя представянето на новата българска анимация всеки път, когато дойда на Пиеро. Това е моят стаен миг отдъхване от интензивната театрална програма на фестивала.

И не само – любопитна съм към това, което се появява в анимацията ни, без да имам претенции, че разбирам професионално и съм запозната детайлно с историята ѝ. В края на краищата анимацията е онзи детски филм, с който всички сме пътували към другите шарени светове на живота ни, опознавайки различни и непознати герои, техните характери, тревоги, чувства. И тези първи срещи са били толкова важни, колкото и срещите с първите книги, изложби, филми.


Не бих разделяла анимацията като нещо, което е само за деца, както не го правя и с кукления театър. Напротив, езикът, на който говорят и двете изкуства е доста по-наситен и ярък. Мрачни теми от живота, на които бихме плакали с гримаса в киното или драматичния театър, тук могат да бъдат изживяни през чувството за хумор, гротеската, абсурдния образ, контрасите, абстрактното. Затова и ценя анимацията като онази положително по-безотговорна (в най-чудния смисъл на думата, четете интервю на Крикор Азарян за актьорската работа) вселена на творчески импулси, където екзистенциални човешки теми могат да бъдат преживяни по съвсем нов и причудлив начин.

Впечатлението, което оставя в мен натрупаното като усещане от последните години (и то е бегло, защото по никакъв начин не изчерпва дългия списък от нови и млади аниматори, които не съм гледала) е за една тенденция на мрачното за сметка на хумора. Разбира се, всеки един творец е свободен да се вълнува от това, което най-много го тревожи, но ми се иска да гледам повече „детска“ анимация, отколкото „възрастна“ (не харесвам деленията, но в случая се налага). Предполагам, като всеки млад интелектуалец, и аниматорът е съблазнен да работи в посока на социалното, политическото, философското и това има своя положителен принос, но ако наклоним везните в някоя посока, то тези първи ще спечелят, а другото ще има съвсем малка тежест.

Появяват се и по-романтически, и поетични опити, харесвам почти всичко на Ива Токмакчиева, но те са доста по-спорадични на фона на общата посока. Имам странното подозрение, че и в българската анимация, както и в киното, театъра, съвременното изкуство, творците се подхлъзват в идеята си да бъдат сложни, да изкажат нещо наистина наболяло и важно, да участват с позицията си в заобикалящия ги контекст, което е разкошно. Но, с риск да се повторя (ето, повторих се), няма ли достатъчно социално ангажирано изкуство днес? Какво ще гледа обикновената, жадуваща за цветове, наивна ирония и смешни герои публика?


 

За да не продължавам да звуча прекалено критично, ще изкажа симпатията си към няколко филми от тазгодишната програма на българската анимация, организирана от Арт Офис и селектирани от Надежда Маринчевска.

Внимание заслужават подминатият в тишина „Призрак“ на Сотир Гелев (сценарий и режисура), Пенко Гелев (художник), Благой Димитров (аниматор) и Румен Бояджиев- син (композитор) и абсолютно якият и комичен „Мишу“- копродукция между Германия и България на сценаристите Вера Траянова, Милен Витанов. Първият ме спечели с драматургията и поетичността на разказа, иначе носещ нотки на лиричност и мрак, но с блестящ паралел между иронично построен диалог и разказ между минало и настоящо време. Също така, адмирирам добрата рисунка, която остава все по-старомодна и нежелана в конкуренция със съвременните изображения. В „Призрак“ съм напълно погълната от това, което се случва на героя и с усмивка следя всяка следваща сцена. Героите са противоречиви, но много истински. Много ми стана симпатичен главният герой, който с ирония и умора посреща образа на призрака, който е метафора за изгубеното време, за подминатия шанс и несподеленото хубаво в живота.

Съвсем различен, в стилистиката на детската анимация, „Мишу“ разсмя публиката и я спечели безусловно със своите смешни герои- зайци и забравеното кученце, за което те се грижат като за най-близък другар. Тук рисунката е динамична, като в немите комедии, но много подходяща за разказа, като го прави още по-шарен, ярък и по детски закачлив.

Прекалено големите очаквания не са никога добри. Това се случи с моята първа среща с Компот Колектив, които иначе поздравявам за активността през една година, в която не беше ясно точно дали все още се върти земята или сме попаднали в някой кошмар. Богатата програма от проекти, които те са реализирали, може би, беше прекалено сгъстена и интензивна, та човек нямаше време да осмисли и подреди отделните си изживявания. Много ми хареса идеята за създаване на филми по темата за бащата, бих го нарекла „документална анимация“, където от реални интервюта с хора (не, с папагали?!) се пише сценарий и се създава анимация. Проличава различната интерпретация на иначе класически болезнената тема за бащата, и по един много интимен, но и фантазно-художествен начин се изгражда емоционалният свят на всеки един интервюиран. Оценявам личното и честното във всеки артистичен проект, така че „Баща“ определено се срещна с едно притихнало дете вътре в мен, което също се е носило в безименна лодка и си е задавало въпроси, на които никой не отговаря. Идеята „Щрихи и стих 1 и 2“ винаги е висяла в главата ми като една красива възможност да си партнира поезията с някое визуално изкуство. Поздравления за осъществяването на тази колаборация, най-вече заради шанса аниматорите и поетите да обменят взаимни светове, да ги срещнат и да ги припознаят като близки, пулсиращи и провокиращи се.

Тук имам само два коментара. Първият е относно записа на самия стих. Когато имаш текст искаш той да се чуе, дори когато е в съчетание със звукова астмосфера или музика. На много от филмите не чувах добре думите и така поезията изчезваше като неосъществен шепот. Също така, без да съм пристрастна към актьорите, някои от хората просто не бяха добре подготвени като сценично произношение и разбираемост, или гласовете им бяха тихи, или гърлени, а имаше женски глас, който звучеше доста фалшиво и подправено. Вторият ми коментар е относно подбора на стихове. Измежду тях, разбира се, има хора като Петър Чухов, Стефан Иванов, Марин Бодаков, който ни гледа от звездите, чиито поетики много ценя, но щях да се изненадам позитивно, ако открия нови, млади, непознати имена, които не са издавани и лансирани толкова (колкото Георги Господинов, например, първите три филма бяха по негови текстове).


И все пак, прегледът на нова българска анимация е винаги толкова вълнуващ, че почти всеки път съм убедена, че няма да пиша нищо, а се реализират от нищото две страници афектни мисли.

53 views0 comments