„Антигона” – трагедията на неуместния смях

Времената на велики владетели и възвишени каузи отминаха. Сега заглушаваме чувството си за справедливост и се задоволяваме с неистинско щастие - материални придобивки и повече лайкове. Отдавна не обичаме себе си, дори не се харесваме, не можем да се понасяме, но много държим на образа, който сме си създали пред хората и в мрежата. Играем роли, вместо да оставим това на актьорите, които в повечето случаи го умеят. Всеки живот е трагедия. Краят му е ясен, но как ще извървим пътя си до него зависи единствено от нас и мирогледа ни, както и това дали и как го отстояваме, пък било то с хулигански надписи по вратата на някой високопоставен екземпляр.

С нетърпение очаквах завръщането на режисьора Александър Морфов на българска сцена. Когато разбрах, че ще поставя „Антигона”, бях леко озадачена. Това заглавие се поставя толкова често, предполагам, защото е част от учебната програма и с него театрите събират организирана публика от учебните заведения, за да може и някой неособено ученолюбив да се запознае с произведението на Софокъл, а те да продадат повече билети.

Морфовата „Антигона” обаче е доста по-различна. Тя е по текста на френския драматург и режисьор Жан Ануи. Преводът е дело на самия Александър Морфов и Христо Мицков.

И така…

Архангеловден е. Народният театър приема гостите си. Докато публиката се настанява, двама китаристи- Борислав Ковачев и Александър Колев свирят познати парчета, а актьорът Ованес Торосян се включва в мелодията с кахон. Торосян, който е корифей на хора, почти не слезе от сцената и успя да присъства пълнокръвно във всеки миг от над двучасовия спектакъл. Провокира публиката и като че ли изстрада разказаната от него история.

Осветлението в залата се гаси и сеирът започва, изпълнен с препратки и символика. Пред публиката е булото на Мая, а зад него прозира библиотека с книги, която по-късно придобива и други функции. Сценографията е на Семьон Пастух и Тита Димова-Вантек. След кратко припомняме на историята започва същинската част. В ролята на Антигона е актрисата Милена Ерменкова, а Креон се играе от добре познатия Деян Донков. Александър Кънев, който сте гледали в сериала „Порталът”, е в ролята на Хемон (годеникът на Антигона). Ролята на страхливата, но хубава сестра Исмена е дадена на Надя Керанова. Целият актьорски състав включва още доста актьори, но няма да се спирам на тях.

Очаквано – Деян Донков успешно влезе в кожата на опиянения от власт глупак, решен на всичко, за да я запази. Известният актьор изпълни сцената с присъствието си и събра овациите на зрителите. Друго и някак по-мощно, дори болезнено присъствие, идваше от една дребна и слаба жена с големи и чисти очи. Милена Ерменкова влезе в ролята на Антигона без излишна претенция, осъзнато неприемаща разочароващата същност на новата справедливост и последващото от послушаниетo „щастие”.

Лично за мен сцената, в която Креон убеждава Антигона да приглуши съвестта си, бе една от въздействащите. Друга такава бе разговорът на главната героиня със стража, след като бе осъдена на смърт.

В спектакъла не липсваха и политически препратки. Някои от тях забележими, други не чак толкова. Усещането за поквара и безнадеждност пронизваше отвсякъде. Трагедия. В някои от най-трагичните сцени от пълната зала се чуваше смях. Вероятно за някои е забавно да гледат чуждото страдание. Все пак сме различни хора и това е „цветът на нацията”. Според мен обаче дори част от аплодисментите не бяха на място. Чудех се на какво се радват тези хора, защото на мен ми се плачеше. Неуместният им смях подсилваше угнетението ми и натрапчивата мисъл, че няма смисъл.

В края на представлението героите се превърнаха в публика, а самата публика - в наблюдаваната трагедия.